В началото на 20-ти век, под влиянието на експресионизма и техническата революция, архитектурата претърпява значителни промени. В условия на икономически кризи и огромни социални неравенства, обществените нагласи се променят. Паралелно с това, техническата революция разширява възможностите за търсене на нови форми в изкуството. В архитектурата импресионизмът намира широко отражение, видим в творбите на Менделсон, Пьолциг, Бартнинг, както и в отделни произведения на Гропиус и Мис ван дер Рое. Неспокойната атмосфера обхваща и българската архитектурна мисъл. Идеите на Льо Корбюзие се оспорват и защитават, рационализмът се противопоставя на декоративизма, а конструктивизмът се сблъсква с търсенето на национален стил.
За Новата национална галерия в Берлин на Мис ван дер Рое, четете тук
В тази динамична и неспокойна епоха на архитектурната сцена у нас се издига фигурата на Георги Овчаров, който ще остане запомнен като един от най-талантливите и оригинални български архитекти. Овчаров е познат с редица свои проекти в цялата страна, сред които са реконструкцията на царската лятна резиденция “Евксиноград” край Варна, сградата на Българската земеделска банка в София, министерство на вътрешните работи, сградата на работническата болница (сега ИСУЛ) и мавзолея на Георги Димитров. С богатото си портфолио Георги Овчаров заслужено печели почетно място сред архитектите, които оформят архитектурния облик на София през първата половина на 20 век.
За павилиона в Барселона на Мис ван дер Рое, четете тук
Пътят на Овчаров: между изкуството и архитектурата
Георги Овчаров е роден на 20 април 1889 г. в Силистра. Детството си прекарва в Търговище, а ученическите години – в София, където през 1907 г. завършва Първа мъжка гимназия. След това заминава за Мюнхен, за да учи архитектура, но се записва в Художествената академия. Тази заблуда е разкрита и той е предупреден, че ще му бъде спряна издръжката, ако продължи да се занимава с изкуство.
Поради това през следващата година Овчаров е принуден да се прехвърли в политехниката, която успешно завършва през 1912 г. Въпреки това, този роден художник не се отличава като прилежен и дисциплиниран студент в политехниката – не се интересува от лекциите и не посещава упражненията. Професорският състав обаче вече го познава. Всички гледат с възхищение на неговите художествени творби и с разбиране се отнасят към недовършените му задачи като студент.
Така Георги Овчаров завършва архитектура без наистина да се потопи в нея. Вместо това той работи върху себе си и се изгражда като артист с дълбоко разбиране на същността на нещата. „Дори в архитектурата може да се създава изкуство“, казва той на близките си.[1]
В продължение на десет години, през които участва в Първата световна война, работи в Министерството на железниците и строителното дружество „Градиво“, Овчаров не изоставя молива и перото. Той продължава да развива и усъвършенства графичните си умения, опитвайки се да проникне в дълбините на архитектурата като изкуство.
Агрономически факултет
Един от най-видните примери за творчеството на Овчаров е сградата на Агрономическия факултет (днес Биологически факултет), проектирана и изпълнена между 1924 и 1930 г. През 1923 г. Овчаров и неговият колега от Политехниката в Мюнхен, архитект Генко Попов, създават свое архитектурно бюро. Резултатите от техния труд идват още следващата година, когато творческият тандем печели международен конкурс за проектирането на тази сграда, която днес е част от Софийския университет.
Източници: Архив Стара София, Български архитектурен модернизъм
Агрономическият факултет е проектиран със симетрична композиция и подчертан център, където се намира аулата, което придава на сградата класически характер в планово отношение. Архитектурният образ обаче се развива в по-модерен, експресионистичен стил, като основният строителен материал става ключово изразно средство, предаващо съвременен език. Монументалният образ е създаден чрез тежки квадратни стълбове, преминаващи през два етажа, и цилиндричен обем на аулата, завършен с корниз и стъпаловидна атика. Овчаров търси динамика чрез елипсовидния цилиндър и кривите линии на атиката, съчетани с експресивно пластично третиране на фасадите. Фасадното решение включва смел готически акцент, видим на централния ризалит, който е хармонично интегриран в класическата композиция.
Изпъкналата фуга на тухлената зидария подчертава монолитността и създава ясно изразена текстура, което допринася за автентичността и силната разпознаваемост на сградата. Това е и първият толкова смел пример за единство между екстериор и интериор у нас. Сградата и до днес впечатлява със своята монументалност и хармонично архитектурно въздействие.
Вижте още: Чуйте гласа на едни от най-известните сгради на ранния модернизъм у нас
Домът на художника Сирак Скитник
През 1926 г. Георги Овчаров проектира къща с ателие на ул. „Борова гора“ 28 за своя приятел, художника и писател Сирак Скитник. Овчаров замисля сградата като малък замък – монументален и романтичен, с причудливи форми, вдъхновени от приказния свят. По това време Агрономическият факултет вече е в процес на изграждане, като влиянието му върху фасадното решение на сградата е неоспоримо. В къщата на Сирак Скитник можем да открием явен паралел със сградата на Агрономическия факултет в лицето на смелите готически арки на прозорците, които са доста специфични за нашите ширини, както и в зидарията с изпъкналата фуга.
Тектониката на сградата е плод на експресивността на автора, но същевременно служи като визитна картичка на нейния обитател – художника. Къщата има живописен характер, подчертан от комбинацията на червена тухла, сив бетон и боядисана в синьо и бяло дограма на прозорците.
Нереализираният шедьовър на Овчаров
Един от примерите за върхово майсторство в архитектурната композиция на арх. Овчаров и неговите сътрудници, които за съжаление не стигат до осъществяване, е проектът за концертна зала, музей и библиотека във Варна, удостоен с първа награда през 1935 г. Сложната функционална програма на сградния комплекс е обединена от общ замисъл в обемно-пространственото решение, изпълнено с артистичен замах и динамика. Рационалистичният подход, който е отличителна черта на творчеството на Овчаров през периода 1930-1938 г., се проявява като основен водещ принцип и в този проект. Този подход се характеризира с яснота на формите, функционалност и строго спазване на принципите на модерната архитектура, които са типични за епохата.
Въпреки това, тук подходът е обогатен от художествената чувствителност на автора, която добавя естетика и емоционална дълбочина. Овчаров умело съчетава рационалността на конструкцията с артистичен замисъл, постигайки баланс между функционалност и вдъхновение. Чрез строги геометрични форми, пластичност и динамика, той създава архитектура, която е едновременно практична и изразителна.
За работата по проекта пише видният български архитект и съвременник на Овчаров от по-късното поколение, арх. Неделчо Паскалев, автор на книгата “Георги Овчаров” от 1982 г.: “Веднъж го намерих, когато завършваше за предаване фасадата от конкурса за културен дом и концертна зала във Варна. В ъгъла на листа беше нарисувана миниатюрна перспективна скица. Можеше да се помисли, че скицата е правена след проекта – толкова точно изобразяваше сградата. Не, тя го предхождаше. Роденото във въображението послушно се изпълняваше от ръката. Рисуваше всичко. Като се почне с композирането на обемите, фасадите, детайлите и интериорите до дървената халка на завесите.”
Вижте още: Творчеството на Никола Лазаров
От тухла към камък: Новата ера на Овчаров
След 30-те години Георги Овчаров запазва своята същност, но става по-рационален, като не губи монументалния и пластичен стил. Палитрата му се изсветлява, червената тухла се заменя с бял камък, а декоративните детайли отстъпват на по-едри и обобщени форми.
Продукт на тази нова ера в творчеството на Овчаров е друг негов, за съжаление, нереализиран проект – този за гара София от международния конкурс, проведен през 1941г. “Портата на София”, както той означава мотото, има строга монументална архитектура, с която е издържан и интериорът на приемното хале. Фасадата на проекта e едно дръзко изявление на автора, което прави впечатление със своя строг ритъм и прави, ясно изразени вертикални отвори.
Архитектура за една нощ
До ден днешен може би най-известното архитектурно произведение на Овчаров остава мавзолеят на Георги Димитров. След Освобождението до Първата световна война, през периода между двете световни войни и след 9 септември 1944 г., България претърпява бурни обществено-политически промени, които оказват значително влияние върху изкуството, литературата и архитектурата. През 40-те години се появява влиянието на строгата неокласика на германската архитектура от Третия райх, а след 9-и септември – на социалистическия реализъм.
По времето на проектирането и изпълнението му социалистическият реализъм още не е практически въведен като направление в българската архитектура, а това става едва няколко месеца по-късно с Първия конгрес на българските архитекти. Изкуството и архитектурата се превръщат в „социалистически по съдържание и национални по форма“, определяйки творческите принципи в изграждането на духовната и материалната култура на страната.
Мавзолеят на Георги Димитров носи повече белези на архитектурата на рационализма и дори Третия райх. Влиянието се изразява в неговата монументалност, строга симетрия и използване на опростени класически елементи като колони и портики. Сградата подчинява средата с масивните си форми и геометрична яснота, изградена от трайни материали, които внушават солидност и дълготрайност.
Условията по създаването на проекта за мавзолея са особени. По думите на арх. Неделчо Н. Паскалев, конкурсът за проектирането се провежда за една нощ между два колектива, а на следващия ден Министерският съвет одобрява проекта за изпълнение. Изграждането отнема само 130 часа. В последствие мавзолеят претърпява промени: облицовката от русенски камък е заменена с врачански, а външните стени на залата са покрити с цветна мозайка. Главният корниз е доразвит, а атиката – надстроена.
Вижте още: Пионерът на Сецесиона
Еклектика и идентичност
В произведенията на Овчаров се открояват разнообразни стилове и елементи от различни школи. В архитектурния му почерк може да бъде забелязано хармонично съжителство на неокласицизъм и романтизъм, рационализъм и кубизъм, както и формализъм. Тази богата палитра от архитектурни стилове, които можем да наблюдаваме в проектите му през годините, ясно сочи едно – архитектурата на Георги Овчаров е еклектична. Неговият творчески метод се характеризира с отказ от строги стилови ограничения, като вместо това интегрира разнородни архитектурни теории и подходи.
Относно мотивите, които ръководят Овчаров е важно да се отбележи, че той не черпи вдъхновение от видимите форми на битовата къща или Българския ренесанс. Вместо това, той насочва вниманието си към руините на древните български столици. В една своя обяснителна записка той отбелязва:
“Трябва да се внуши на поколенията, че сме ги имали тези богати монументални старинни строежи, паметници на древната славянобългарска култура, обликът на които трябва да послужи за основа при създаването на наша, специфична българска архитектура.“
Близо 80 години по-късно, живеем във време, в което, вследствие на глобализация и модернизация, националната идентичност на архитектурата става все по-трудна за откриване. В днешния контекст, тези думи на архитекта събуждат интересни въпроси – Как се дефинира концепцията за национална архитектурна идентичност, а трябва ли да има такава? Какви са механизмите за нейната адаптация в съвременния архитектурен контекст? Има ли изобщо място за ‘националното’ в ерата на глобалната архитектура?
Тези негови размишления подсказват, че локалната идентичност в архитектурата може да бъде преосмислена, а не просто запазена. В този смисъл, делото на Георги Овчаров остава не само вдъхновение, но и предизвикателство към бъдещите поколения архитекти да търсят своя специфичен глас в съвременния контекст.
[1] Паскалев, Неделчо Н. – “Георги Овчаров”, София, 1982 г.
