Барселона отдавна живее между два силни образа — градът, който се развива около трафика, и градът, който иска да върне улиците на хората. Туризмът и автомобилният трафик години наред оформяха града повече от самите квартали. Именно в този разлом Барселона взе едно от най-ключовите си инфраструктурни решения – суперблокове.
Този модел стъпи върху силата на съществуващата мрежа на Еixample — най-рационалната градска решетка в Европа. Девет стандартни градски блока се обединяват в един голям блок, където транзитното движение се изтегля периферно, а вътрешните улици се превръщат в пространство с нисък трафик и висока социална функция. Промяната не е направена с цел реконструкция, а с идеята за пренареждане, в което архитектурата остава същата, но логиката, която я управлява, се сменя.
А ефектът се усеща още в първите седмици – улица, която преди се е възприемала като уличен транзит, започва да играе ролята на площад. Появяват се малки зелени острови, временни инсталации, участъци с настилка, която насърчава престой. Прагът между „обществено“ и „частно“ се смекчава — фасадите участват в живота на улицата, а не я наблюдават отстрани. Магазините оживяват, защото човек влиза там, където може да спре. Жителите започват да използват пространството по начин, който градът не е виждал от десетилетия.
Един от най-интересните ефекти е как суперблоковете променят поведението на пешеходците. Когато улицата е спокойна, хората не вървят по линията на тротоара. Движат се по диагонал, спират, разговарят, престояват — действия, които се губят, когато трафикът диктува пространството. Това е архитектурен ефект, постигнат без архитектурна намеса. Просто като пренареждане на приоритетите.
Въпреки положителния замисъл, не малко квартали обявяват протест срещу тази промяна. Въвеждането на нов градски режим винаги изважда на повърхността страхове: какво ще стане с достъпа? С паркирането? С шума? Две години по-късно обаче и най-големите критики стихват, защото резултатът е налице — замърсяването спада с до 30%, шумовите нива — драстично. Катастрофите също намаляват, а най-малките жители на улиците излизат, за да играят.
Суперблоковете създават и още един, неочакван ефект: квартална идентичност. В градове с натоварен трафик кварталите лесно се превръщат в пространства „между две дестинации“. Когато обаче улицата започне да живее сама по себе си, кварталът придобива характер. Инвеститорите реагират — появяват се малки студиа, галерии, кафенета с локален дух. Архитектите започват да проектират фасадите по друг начин, защото улицата се превръща в сцена, а не коридор. Това е трансформация, която не може да бъде постигната с единичен обект — тя изисква изцяло нов градски ритъм.
Интересното при модела на Барселона е, че той не се опитва да създаде идеален свят. Той работи с реалността и с плътната градска тъкан, с ограниченото пространство, с нуждата от движение. Той не премахва или ограничава автомобилите, а просто ги поставя на място, което не влияе негативно на градския живот. И точно затова много европейски градове гледат към Барселона не като към „експеримент“, а като към модел. Модел, който може да бъде адаптиран дори там, където средата е далеч по-хаотична.
Барселона напомня, че промяната в градската среда невинаги изисква нова архитектура. Понякога е достатъчно съществуващата структура да бъде пренаредена така, че да работи за хората, а не срещу тях. Без грандиозни бюджети. Без емблематични обекти. Често най-големият градски ресурс е това, което вече съществува, но е организирано погрешно.
