С безспорно впечатляващата си кинематография, завладяваща музика и добра (в по-голямата си част) актьорска игра, “Бруталистът” се очерта като един от фаворитите на повечето големи филмови награди и фестивали през сезона. Докато през последните месеци филмът обираше овациите както на критиката, така и на широката публика, в архитектурните среди той успя да предизвика немалка вълна от негативни реакции и възмущение.
За филм, който още със заглавието си дава заявката, че ще разказва за архитект-бруталист, и сам претендира да поставя архитектурата в главната роля, “Бруталистът” оказва се, ѝ отделя поразително малка част от почти четиричасовото си екранно време.
Освен със завидната липса на внимание към архитектурата филмът, който е вече носител на цели три Оскара, успява да притесни архитектурната гилдия и с редица исторически, фактологически, но и чисто професионални неточности в малкото откъслеци, в които тя присъства.
От друга страна, успехът на “Бруталистът” крие опасността да формира у широката публика една изкривена и в по-голямата си част откровено грешна представа за това какво означава да си архитект и по този начин неминуемо да се отрази върху общественото мнение за професията като цяло. Тук е мястото за едно малко предупреждение – статията разкрива части от сюжета на филма “Бруталистът”.
Друго мнение на архитект за филма, четете тук
Мястото на истинските личности и събития във филма
Една от основните критики към режисьора и сценарист на филма Брейди Корбет, е че в амбициозния си опит да изгради своя главен герой като колективен образ на едно цяло поколение архитекти, той си позволява да изкривява и драматизира допълнително истински събития и факти, представяйки един изпълнен със страдание и травма житейски път като исторически разказ за формирането на следвоенната архитектура по принцип. А това, че приравнява цялата следвоенна архитектура на брутализъм, е не по-малко проблематично.
“Филмът е за това как следвоенната психология е оформила следвоенната архитектура… Тези сгради нямаше да съществуват, ако не беше травмата, през която е преминала голяма част от света” разказва самият Корбет в интервю за “Холивуд рипортър”.
Главният герой на “Бруталистът” Ласло Тот не е действителна личност. Образът му носи чертите на редица известни архитекти като Пол Рудолф, Луис Кан и Мис Ван дер Рое, но е очевидно базиран най-вече на живота и работата на унгарския архитект от еврейски произход Марсел Бройер.
Възпитаник на Баухаус, Бройер е модернист, който в ранния период от кариерата си се прочува с дизайна на мебели от стоманени тръби, но създава значително архитектурно портфолио от сгради в стила на брутализма след като емигрира в Америка. Дори основната сюжетна линия на филма е директна заемка от биографията на Бройер – изпълненото с немалко предразсъдъци и перипетии построяване на голяма бруталистична църква на върха на хълм.
Защо тогава Корбет не използва самия Бройер, ако цели да разкаже за следвоенната архитектура през подобна лична история?
Между Марсел Бройер и измисления Ласло Тот има една съществена разлика – Бройер не е трагична фигура. Той, като всички останали модернисти на Баухаус, емигрира в САЩ преди началото на Втората световна война и не преживява пряко ужаса на Холокоста. За разлика от екранния си двойник той гради стабилна кариера, продуктивни връзки с възложителите си и дори успява да построи своята бруталистична църква “Свети Йоан” само за 4 години.
“Бруталистът” обаче има други, по-мелодраматични намерения за своя главен герой.
Клишето за страдащия творец и великото изкуство
През по-голямата част от филма виждаме Ласло Тот като мъж на ръба на тоталния разпад – изтерзан от спомени, самотен, саморазрушителен, беден, пристрастен към хероина. Той е жертва на война, на антисемитизъм, на сексуално насилие, на капиталистическа експлоатация, на самия себе си. Насилието над творческата свобода на героя ескалира до буквализъм, а страданието му, макар и изиграно брилянтно от Ейдриън Броуди, е така всеобхватно и фетишизирано, че някак губи своята тежест. Изглежда, че то съществува просто, за да го легитимира като “истински артист” и да преповтори клишето, че велико може да бъде само изкуството, родено от болка.
Архитектът като самотен гений
“Бруталистът” си служи и с друг остарял стереотип, неуморно преследващ архитектите от Големия екран още от филмовата адаптация на “Изворът” на Айн Ранд, която Кинг Видор режисира през 1949 г. Пропагандирайки образа на самотен гений, който е отдаден до фанатизъм на своята архитектурна мечта,
“Бруталистът” превръща архитекта от обикновено клише в карикатура.
В неистовите опити да ни бъде представен като неразбран, изпреварил времето си визионер, Ласло Тот е неволно обрисуван по-скоро като егоцентрик, отколкото като идеалист. Избухлив, ирационален и неспособен на диалог, той е докаран до ръба на здравия разум в преследването на своята архитектурна “мечта”, каквото и да значи това в конкретния случай. Компромисите са недопустими, защото накърняват нейната “чистота”, а тези, които си позволят да я поставят под каквото и да е съмнение биват целенасочено обрисувани от филма като невежи. Абсурдна идея, имайки предвид същественото значение на комуникацията в архитектурната професия в действителност.
Четете тук: Утопичната архитектура създава шедьоври в киното
Саморазрушителен и отделен от реалността, архитектът е безразличен към живота извън собствената му архитектура – те я поставена преди всичко и всички. Дори съпругата му Ержебет, която е неколкократно заявявана като един от основните мотиватори зад творчество на героя, съществува сякаш единствено като патерица за архитектурното му его в моменти на криза.
Но оставяйки настрана историческите неточности и клишетата в самия сюжет, основният проблем на “Бруталистът” е, че така и не успява да ни докаже гения на главния герой. Особено пък с архитектурата, която виждаме на екран.
Брутализъм, но само на думи
Институтът “Ван Бюрен”– сградата, около, която се развива по-голямата част от сюжета на филма е обществен център, но в неговото създаване обществото не играе роля. “Кацнал” на хълм по средата на нищото, за целите на филма той е манифестация на гения на своя създател – неговият magnum opus.
Отчасти защото е по-скоро символ, който трябва да запази своята загадъчност, отчасти, защото се оказва трудно да се аргументира етикетът ѝ на “архитектурен шедьовър”, филмът ни показва сградата само през груби скици с въглен и откъслячни погледи към незавършения строеж.
От макета виждаме един непропорционален обем, който трябва да побере не по-малко озадачаваща функционална програма: обществен център, спортна зала, библиотека и в центъра на всичко това – църква. Интериорът на сградата пък е смесица между неумело копие на “Църква на светлината“ на Тадао Андо и редица нелогични фрагменти от различни реални сгради, разпръснати из Будапеща.
Зад Института, както и зад цялото архитектурното порфолио на Ласло Тот, в действителност стои продуктовият дизайнер на филма Джуди Бекър. Самата Бекър не е архитект и това проличава много от начина, по който третира архитектурата – тя е красива картинка, сценография, която обаче остава куха и необживяна.
Основният архитектурен грях на филма обаче се състои още в заглавието му, защото брутализъм в “Бруталистът” всъщност няма.
Разбирането за стила се изчерпва до употребата на видим бетон и той е сведен просто до естетика, популярна в социалните мрежи.
Роден като открита и честна архитектура, която поставя човека в основата на дизайна, брутализмът остава до голяма степен неразбран от обществото заради острите геометрични линии, суровия вид на бетона и най-вече заради начина, по който остарява. Филмът използва този факт като метафора за своя главен герой, но взема само най-повърхностните характеристики на стила и напълно игнорира социалните идеи, които в действителност стоят зад него.
Архитектурни анахронизми
В стремежа си да подплати истинността на историята на измисления Ласло Тот с действителни събития, “Бруталистът” допуска и немалко архитектурни анахронизми.
Ласло Тот ни е представен като един от водещите архитекти модернисти в родната си Унгария преди настъпването на Втората световна война. Озадачаващо е архитект от неговия ранг да бива принуден да рине въглища, защото не може да открие работа. И то точно във Филаделфия – град, в който модернизмът процъфтява, а немалка общност от европейски архитекти съществува от поне 10 години преди неговото пристигане в САЩ.
И в тази връзка – “революционната” модернистичната библиотека, която главният герой прави за семейство Ван Бюрен, не би била нищо невиждано за този период от историята.
Прескачайки няколко десетилетия, краят на филма пък ни пренася до първото Архитектурно биенале във Венеция през 1980 г., където ретроспективна изложба, посветена на творчество на Ласло Тот ни показва, че макар и със закъснение, неговият гений все пак получава своето признание. Признание, което обаче отново идва в неособено логичен от историческа гледна точка момент.
Именно това първо издание на Биеналето под надслов ‘The Presence of the Past’ (Присъствието на миналото) е мястото, където постмодернизмът “официално” завладява международната архитектурна сцена. Смели цветове, хумор и иронични намигвания към класическите архитектурни образци – това е стилът на 80-те и той категорично се противопоставя на строгостта на модернизма и студенината на брутализма. Точно към този момент творчеството на архитект като Тот би било счетено като твърде “остаряло”, за да представлява интерес за постмодернистите, но в същото време – твърде близко и познато, за да бъде оценено като архитектурно наследство.
Архитектура като на филм
“Няма значение какво се опитват да ти пробутват другите, важна е дестинацията, а не пътуването”
Така племеницата на Ласло Тот резюмира архитектурното мото на своя чичо на същата тази ретроспективна изложба. Цитат, който звучи леко озадачаващо за архитект, чието творчество е белязано и оформено от травмата на неговия житейски път.
Това, както и повечето вътрешни противоречия във филма произтичат от факта, че “Бруталистът” предлага на зрителя един външен и изключително повърхностен поглед към архитектурата, като я третира като чисто изкуство и си позволява да ограничава креативния процес на архитекта до няколко твърде клиширани максими:
- Изкуството трябва да бъде родено в страдание, за да бъде велико.
- Артистът трябва да бъде отдаден до фанатизъм на своето изкуство и безкомпромисен в битката си да го реализира, за да бъде гений.
- Геният трябва винаги да е прав и тези, които не го разбират, са под неговото ниво.
В реалността на професията ни обаче архитектурата е дълъг колективен процес, който не търпи подобно опростяване. Архитектите трябва да работят помежду си и заедно със своите възложители. Да постигат компромиси, докато твърдо отстояват своите убеждения. Да търсят непрестанно баланса между това да изявяват своята творческа визия и да се съобразяват с редица административни, функционални, конструктивни и икономически ограничители.
Много малко са гениите, които могат да си позволят да създават архитектура във вакуума на собствения си мироглед.
А още по-малко – тези, които авторитарно да я налагат на всички околни. “Бруталистът” постоянно ни казва, но така и не успява да ни покаже и докаже, че Ласло Тот има място измежду тях. А въпросът дали дори извоюваното прозвище “гений” изобщо дава някому правото да прекроява света само по своя собствена преценка остава съвсем отделен.
