Срещам арх. Зекие Емин в слънчева софийска сутрин по случай 8-и март – Международния ден на жената, когато имаме повод да вникнем в личностите на жените професионалисти, каквато е и нашата главна редакторка. Извън клишетата около празника обаче тя ни разказва за архитектура, медии, комуникации и бъдещите архитекти. В следващите редове споделяме с вас нашия разговор.
- ГМ: Разкажи за себе си. Откъде дойде страстта ти за писане?
ЗЕ: Мисля че това дълго време беше една неосъзната страст, защото съм израснала в среда, в която ми се казваше, че съм човек на точните науки, тъй като повечето хора в семейството ми са такива. Но в училище обичах да пиша, да изразявам мислите си. Пишех есета, без да са ми дадени конкретни задачи и може би така осъзнах, че ми харесва. Всъщност първият път, когато седнах и писах за архитектура, беше за кандидатурата ми в STROIINFO, защото много ми харесваше да чета това, което вие пишехте тогава. И когато видях, че има обява за автор, просто реших да се опитам и с това започна пътят ми в архитектурното писане.
Прочетете тук първата статия на Зекие Емин за STROIINFO
- ГМ: Защо архитектура?
ЗЕ: Ако беше ми задал този въпрос преди да започна да уча архитектура, със сигурност нямаше да имам конкретен отговор. Сега, поглеждайки назад, бих казала, защото архитектурата е най-всеобхватното нещо, което може да съществува според мен. Тя покрива както култура, изкуство, въобще социалните и хуманитарни аспекти на живота, така и всички технически дисциплини. Обхваща целия спектър на човешката мисъл от най-абстрактното, социалното и хуманитарното до най-техническото и физическото. Също така архитектурата дефинира света, който обитаваме и е нещо обозримо, въпреки че съществува и в някакви концептуални, понякога далечни черупки и характеристики. В крайна сметка всички ние я преживяваме.
И отделно от това архитектурата ти позволява да бъдеш много неща.
- ГМ: Всъщност знаеше ли, че толкова много неща те вълнуват още преди да завършиш средното си образование?
ЗЕ: Извън моята основна страст в училище – математиката, винаги съм се интересувала и от литература, изкуство, история и география – ходех на всички олимпиади, особено по последните две дисциплини. Тези неща ми бяха интересни, просто тогава не знаех, че мога да ги открия в архитектурата. Всъщност осъзнах в университета, че всичко, което някога ми е било интересно и в което съм била добра, може да бъде открито в някой аспект на архитектурата.
- ГМ: В този ред на мисли – кажи ми какво те вдъхновява?
ЗЕ: Най-много ме вдъхновяват приятелите ми – хората, с които правим архитектура, с които говорим за архитектура и за живота, разбира се. А също и семейството ми. Черпя вдъхновение от добрата съвременна, контекстуална архитектура, от доброто писане, независимо за какво. И въобще когато виждам, че има хора, които правят нещо със страст, това ме кара и аз искам да правя моите неща по този начин.
- ГМ: Вдъхновяваш ли се, когато пътуваш?
ЗЕ: Да, пътуванията ме зареждат много, независимо къде отивам. Имам един приятел, който ми каза, че дори да ме заведе в най-безличния квартал някъде накрай света, аз пак ще намеря вдъхновение и мисля, че това е вярно. Обичам да пътувам и в България, и в чужбина. В чужбина понякога откривам неща, които смятам за трудно достижими в нашата архитектура, които ме вдъхновяват и за които искам да пиша и да говоря. Но пък тук в България обичам да търся и откривам нашите така интересни специфики, желанието за себеизразяване в средата. Така че винаги има нещо, което може да ме вдъхнови. Дори просто разхождайки се по улицата, аз постоянно възприемам и мисля за средата около себе си.
Кадри от пътувания в Берлин (с Виктория Димитрова и Теодора Маданска пред Neues Museum) и Смолян (Новия център). Снимки: Никола Янев, Саня Лоховска
Прочетете тук “Архитектурата на властта в днешен Берлин”
- ГМ: Говорейки за вдъхновенията – коя е последната книга за архитектура или пък извън нея, която прочете и ти остави дълбоко впечатление?
ЗЕ: Току-що завърших “Музей на невинността” на Орхан Памук и от нея имам най-силни впечатления. Да, книгата на пръв поглед е любовен роман и няма общо с архитектурата и дизайна. В нея обаче Памук разказва за ценността на вещите, на средата около нас и как свързваме хората с тях. Той описва Истанбул по изключително красив начин. Аз го определям по-скоро като писател-антрополог. Особено поради начина, по който разказва за града, за средата, за хората, за вещите и начина, по който той подхожда към града изобщо. Мисля, че много наподобява на начина, по който аз подхождам към него. Погледът, който той има към средата и към вещите, мисля, че ние имаме към дизайна и архитектурата. Това за мен беше много вдъхновяващо.
Прочетете тук “Голямото име на турския модернизъм – Седад Хаккъ Елдем”
- ГМ: Ти изброи някои неща за различните сфери и за хората, които се занимават с архитектура, но и с теми извън тясното разбиране за нея. Какво според теб трябва да правят архитектите днес и какво им липсва?
ЗЕ: Мисля, че темите за кризата на архитектурната професия, както за кризата на критиката стават все по-повтаряеми напоследък. Понякога са банални, но от друга страна тези кризи наистина съществуват и ние трябва да говорим за тях, за да се опитаме да намерим начини, по които да излезем от там. Според мен архитектурната професия в световен мащаб постоянно разширява своите хоризонти, но едновременно с това чисто проектантската ѝ част се капсулира все повече и се възприема като все по-нежелана и изцеждаща работа. Смятам, че това е много интересен парадокс.
По някакъв начин ние, архитектите, ставаме все повече генералисти, но самата професия очаква от нас да ставаме все повече специалисти.
Това може и да не е толкова лошо, но си мисля, че именно там може би е разковничето на драмата на младия архитект. Особено когато го поставиш в черупката на българската строителна реалност. Въпреки това винаги съм се вдъхновявала от хора, които са успявали да надмогнат това, и съм се опитвала да бъда такъв човек, който да намира различни пътища и начини, по които да бъдеш архитект.
Прочетете тук “Условията на труд в архитектурата – от световната практика до България”
- ГМ: Всъщност и ти самата пишеш, проучваш, занимаваш се с комуникации и проектиране…
ЗЕ: Да, макар че последното правя по-рядко. Смятам, че това е изключително полезно, ако човек иска да бъде пълноценен архитектурен журналист или пък да се занимава с архитектурна критика. Един пишещ архитект трябва да познава процесите на проектиране, както и реалностите на нашата среда. Не мисля, че ако не познаваш тези проблеми, може реално да пишеш за архитектура – това прави експерта журналист в една определена посока релевантен. Той трябва да познава проблемите на хората, на професионалистите и проблемите на средата, за които пише. Да, пиша, проектирам, занимавам се с комуникации, с проучване.
Въобще с търсене и ровичкане в миналото и в настоящето на архитектурата.
Прочетете тук “Архитектурната професия – трудности, реалности и възможности за промяна”
- ГМ: В тази връзка ли реши да разшириш образованието си?
ЗЕ: Да, реших да обогатя кръгозора си и с магистърска програма по културна антропология и културно наследство, която ми позволява още повече да разширя начина, по който аз виждам архитектурата, но и да изляза извън нея. И още повече да я свържа с всички други изкуства, да я свържа по-дълбоко с културата, със социалния контекст, макар че това са неща, които винаги съм правила и винаги съм търсила. Сега, връщайки се назад, осъзнавам, че буквално от първи – втори курс постоянният въпрос в главата ми беше:
защо архитектурата е такава, каквато е?
И мисля, че през цялото време преследвам отговора на този въпрос. Той ме доведе там, където съм сега.
- ГМ: В този ред на мисли какъв би казала, че е твоят най-голям успех?
ЗЕ: Това, че правя нещата, които съм искала да правя, въпреки че са били до някаква степен непознати за мен, не съм знаела какво точно са те и са били нещо алтернативно, което не е съществувало в същия смисъл тогава, когато аз съм била студентка.
- ГМ: Сподели ми една твоя голяма мечта.
ЗЕ: Голямата ми мечта е в България да има истински културен институт за архитектура и дизайн. Да има събития, списание, да прави изложби. Да наложи архитектурата като по-широко понятие.
- ГМ: Иска ми се да поговорим за медиите. Според теб как те се промениха в последните 10 години, или откакто имаш наблюдения върху тях?
ЗЕ: Понятието “медия” в момента е толкова гъвкаво, колкото никога преди не е било. Всеки един човек сам по себе си започна да се превръща в медия – благодарение на социалните мрежи, благодарение на свободата на изразяване в някакво дигитално пространство, до което имат достъп много хора по света. Аз не съм медиен човек в чистия смисъл на тази дума, за да имам много дълбоки исторически наблюдения върху тях, но със сигурност следя начина, по който се променя света и анализирам ролята на медиите в този процес.
Понятието “медия” в момента е толкова гъвкаво, колкото никога преди не е било.
Напоследък темата за медиите стана много широко обсъждана поради някои процеси в политическата сфера не само в България, но и в целия свят. Политиците си избират медии, с които да комуникират и започват да ги разделят на “правилни” и “грешни”, а темата за финансирането на медиите също е на преден план. В днешния изключително свързан свят комуникациите са едно от най-силните оръжия, което диктува въобще начина, по който ще се развива той. Мислите на хората и тяхната метаморфоза започва да зависи най-вече от социалните медии и кратките форми на визуална комуникация. Скоро с един познат си говорихме как цялото това необятно пространство, наречено интернет, днес се превърна в 2-3 платформи, които са пространства на непрестанна консумация на медийно съдържание.
Снимки: Виктория Димитрова, локация: One Gallery
Преди 10 години медиите вече бяха навлезли от печата в дигиталното, а дигиталното вече почти изцяло е социалната медия. Стандартният модел на медиите, в които те се финансират с рекламодатели, вече почти не работи, защото всеки рекламодател започва да си мисли, че е много по-ценно да рекламира сам себе си чрез социалната мрежа, а не да се доверява на по-широки, авторитетни медии.
Според мен това се дължи на проблема, че и медиите сами по себе си загубиха своя авторитет. Положението е малко като кокошката или яйцето – двете неща си влияят взаимно и така финансирането на медиите според мен се оказва изключително голям проблем. А без финансиране е трудно да създаваш качествено съдържание и въобще да се посветиш на тази трудна и отговорна професия. Постоянно разсъждавам над това дали има “правилна” медия, имайки предвид по-скоро “най-правилния” портал за комуникация. В момента имаш дигитална медия, печатна медия, телевизия, социалните мрежи, имаш толкова различни начини, по които можеш да стигнеш до хората.
И именно защото те са толкова много и толкова различни, всъщност да влияеш през тях и това, което казваш, да стигне до повече хора, е все по-трудно.
- ГМ: Преди интервюто се чудих се дали имаш характерен аксесоар, за който не се сещам. Подсказаха ми, че това сякаш е твоята Инстаграм страница – не е типична, а в нея, освен теб, често виждаме архитектура с коментар. Как се зароди идеята за това?
ЗЕ: Винаги съм правила нещата, които ми харесват, и където те ме заведат. Нито съм поглеждала на своя Инстаграм като на аксесоар, нито осъзнато съм или не съм публикувала нещо. Когато нещо ме вълнува, аз го поствам с малък коментар. Честно казано много често го правя за самата себе си, защото обичам да се връщам назад, а Инстаграм страницата ми работи като мой личен архив за това къде съм била, каква сграда ме е впечатлила, какво съм видяла и прочие.
Тоест е нямало някаква целенасочена идея, то се е появило от само себе си и от това, че съм искала да направя коментар. Понякога в постовете има тънък хумор и ирония, която знам, че ще разберат може би пет човека от моите приятели. Съответно не знам дали това достига до някакъв по-широк кръг от хора. Но въпреки това си мисля, че дори те могат да бъдат разглеждани като един вид съвременна критика. Нали Инстаграм е мястото за нашите лични мнения? Това и ти го правиш понякога.
Все пак това, че някой ти е подсказал, че Инстаграмът ми може да бъде моят аксесоар, ме радва. По някакъв начин някой е забелязал нещо, което аз не съм виждала за себе си. Просто споделям нещата, които ме вълнуват. Съвсем логично, едно от основните от тях е архитектурата. Много често споделям и неща за които искам да пиша, а не ми остава време.
Напоследък писането сякаш се превръща в моя последна задача, защото като главен редактор работя с клиенти, за да намирам възможности за финансиране на тази медия, която ние с теб определяме като независима, което не е лесна задача.
Ние изразяваме нашето лично мнение, опитваме се да правим качествена архитектурна журналистика, а понякога и критика.
Опитваме се да диверсифицираме медията, да имаме работеща страници в социалните мрежи. С теб започнахме подкаст, който много скоро ще има продължение. Тоест има изключително много организационни неща, с които аз се занимавам. Работя с автори, обучавам новите такива, правя редакции. Много рядко стигам до това аз да изразя моето мнение в статия и ми е много по-лесно да споделя пост, в който да напиша няколко думи за нещо, което ме е развълнувало.
Гледайте тук епизода на STROICAST – “Защо нямаме нови обществени сгради?”
- ГМ: Смяташ ли, че традиционните и новите архитектурни медии могат да се превърнат в лидери на мнение и в пространство за критика? А трябва ли?
ЗЕ: Смятам, че критиката съществува навсякъде, по всяко време. Това по какъв начин тя попада в медиите или пък какви са начините, по които тя стига до хората, са нещата, които се променят, тъй като се променя цялата медийна среда.
Веднага се сещам за хора от политическата сфера, които просто по някакъв начин са успели да стигнат до маса от потребители, споделящи тяхното мнение – ние не знаем дали те имат подходящото образование, дали са минали през сферата, за която говорят, и дали имат дълбоки познания за нея. Те са лидери на мнения благодарение на броя последователи, които имат, а не на база експертиза и авторитет – неща, които са имали значение преди 15 години.
Дали можем отново да създаваме лидери на мнение не знам, не знам и дали нишовите медии могат да се превърнат в такива, тъй като те са много малки и често непопулярни извън сферата си, но знам, че не трябва да спираме да се опитваме да казваме нашето мнение в среда, в която авторитетите не се ценят толкова силно. Не съм сигурна дали да казваш, че твоето мнение има повече значение от това на другите е въобще адекватно, но винаги трябва да се опитваш да достигне до тези, които се вълнуват от него. Иска ми се да можем да създаваме лидери на мнение. Аз бих искала да знам кои са най добрите в едно или друго и да ги чета, и се опитвам да ги чета, и се надявам това да се случи реципрочно. Не знам в каква черупка трябва да го облечем. Медията на STROIINFO е просто едно от многото средства.
- ГМ: В контекста въобще на критиката и на мненията и това, което каза, как би дефинирала мисията и визията на STROIINFO?
ЗЕ: STROIINFO според мен премина много метаморфози. Все пак той се е появил през 2009 г. като каталог за компании в строителната сфера. Трябва да спомена, че зад цялата организация от началото досега стои Христо Христов, който е и инженер по професия. По-късно се появява и арх. Кристин Джалова, която поема и поста на главен редактор. Тя доста доближи STROIINFO към архитектурата, а с нашата работа го надграждаме. От един информационен каталог то се трансформира и в момента ние се опитваме да го превърнем в място, в което хората могат да четат качествени и смислени анализи за архитектура, както и новини в архитектурата и строителството.
Смятам, че STROIINFO е място, което говори за архитектура и тук има хора, които искат да променят средата не само чрез дизайн, а и чрез алтернативни методи – чрез разговори, чрез разказ и чрез истории. Ние пишем за средата, сградите, тенденциите, конкурсите и за неща, които се случват в чужбина, но винаги се опитваме да рефлектираме и върху местния контекст. Аз вярвам, че за каквото и където да пишем, трябва да го свързваме с нещата у нас. Защото ние сме все пак българска архитектурна медия и искаме да влияем и да подобряваме средата, в която ние съществуваме.
Със средството на думите и речта ние се опитваме да създаваме чувствителност към средата и чувствителност към архитектурата.
- ГМ: И друг път сме си говорили, че е трудно да се намират професионалисти, които да искат да пишат за архитектура. Защо е важно да ги има?
ЗЕ: На българските студенти по архитектура не се представят възможностите да намерят алтернативни начини, по които може да правят или да влияят на архитектурата и застроената среда. Ние дори нямаме предмет по писане в университета или пък поне по визуален разказ, което е толкова важно за нашата професия, въобще комуникацията изобщо не е засегната.
Това са теми, които са изключително ключови за архитектурата, защото тя за мен е една разказвателска професия.
Чрез сградите и пространствата, които създаваш, ти разказваш история. Създаваш сценарий за живота на хората, които ще населяват конкретна сграда. Когато разказваш своя проект и своята идея, ти създаваш разказ за нея. Този процес не съществува като предмет и изобщо като нещо, което трябва да бъде възпитано в студентите по архитектура у нас. Това води до трудност да намираме автори, които искат и могат да пишат. Ако намерим автори, ние трябва да ги обучим по методите, по които ние сме се учили сами, въпреки че до някаква степен сме имали влияния от други архитекти, които сме чели. Смятам, че през годините сме изградили някаква рамка за това какво си представяме, че трябва да бъде писането за архитектура. И се опитваме да работим с хора, които го разбират по същия начин.
- ГМ: Какво те мотивира да продължаваш?
ЗЕ: Това, че вярвам в нещата, които правим и че има смисъл в тях. Не съм сигурна как ще прозвучи, обаче понякога си казвам “Ами ако не го правим ние, кой ще го прави?”
- ГМ: Говорим за мотивация и въобще за следващите поколения архитекти и автори. Какво послание би отправила към бъдещите архитекти?
ЗЕ: Че трябва в архитектурата да правят това, което ги вдъхновява, колкото и да е трудно в нашата реалност. Да не прекрачват своя личен етичен кодекс. Трябва да знаят, че има алтернативни пътища към архитектурата и че трябва да бъдат екипни играчи. Архитектурата е екипна работа. Това, което винаги ми е било най-полезно, независимо в кой аспект на архитектурата работя, са били хората, с които работя. Всички са ценни по различни начини, всички носят различни таланти и познания и могат да дадат различни неща за общия голям продукт на това нещо, наречено архитектура.
