През април тази година на изкуствения остров Юмешима в Осака отвори врати Световното изложение, където 160 държави представят свои национални павилиони, в които разказват версиите си за утрешния свят. Сред тях, сгушен между футуристичните конструкции на Сингапур и Нидерландия, присъства и българският павилион. Открит тържествено на 13 април, той носи мотото „Еволюция с природата“ и обещава да покаже как минало, настояще и бъдеще могат да се сплетат в общ разказ. Но нека разгледаме как точно изглежда това българско участие и какво послание отправя.
Какво е Експо?
Световните изложения, известни като „ЕКСПО”, са международни събития, които се разглеждат като платформи за национален PR на различните държави. На практика обаче Експотата са много повече от това. От самото им създаване през XIX век, те функционират като амбициозна платформа, на която държавите демонстрират своето разбиране за света и неговия напредък – технологичен, социален, културен, дори и морален.
Първото Експо, известно и като Великото изложение в Лондон, се провежда през 1851 г. и в него участват 25 държави. Събитието се помещава в Кристалния дворец, съоръжение изградено от стъкло и желязо, символизиращо индустриалната ера. Макар днес от него да е останал само споменът[1], Кристалният дворец представлява впечатляваща със своите размери, образ и иновативна конструкция и става и първата изцяло нова структура създадена по повод Световното изложение, получила иконичен статут в историята на архитектурата. Следват Айфеловата кула в Париж през 1889 г., Атомиумът в Брюксел през 1958 г. и куполът на Бъкминстър Фулър в Монреал през 1967 г., всички от които надживяват самите изложения и се превръщат в своеобразни символи на утопичната вяра в прогреса.
Оттогава досега, Световните изложения са последователна сцена, на която се представят глобалните проблеми и предизвикателства, а отделните държави демонстрират технологични решения и визията им за живота в утрешния ден. В рамките на новото хилядолетие темите се изменят, като утопичните визии от XIX и ХХ век отстъпват на далеч по-умерени и еднородни концепции.
Expo 2025 в Осака не прави изключение. В рамките на шест месеца, под мотото „Проектиране на бъдещото общество за нашия живот” („Designing Future Society for Our Lives” ), изложението поставя фокус върху здравето, устойчивостта и технологиите за социална свързаност – безопасна формулировка, чиято конкретна изследователска цел остава по-скоро неясна.
България и Световните изложения
- Началото на века
Първото българско представяне на световно изложение е в Чикаго през 1893 г., където държавата е представена с малък щанд, зад който застава проф. Вълко Шопов, натоварен като официален делегат на страната.[2] Със собствен павилион, България участва за първи път през 1900 г. в Париж с проект на арх. Анри Саладин, който представлява еклектичен павилион със сецесионови елементи и ажурни кули.[3] През 1906 г. в Милано, арх. Антон Торньов интерпретира възрожденската архитектура чрез поредица от фрагментни цитати, обединени в общ обем. През голяма част от следващите издания на Световното изложение, и на фона на все по-смелите експерименти с модерна архитектура от страна на други участници, България остава вярна на историко-романтичния подход при оформянето на своите павилиони. Вместо да се впусне в търсене на авангардни решения, тя залага на националната традиция като основа за своето представяне. Пример за това е и Международното изложение в Брюксел през 1935 г., където българският павилион възпроизвежда типична възрожденска къща от Пловдив – Ламартиновата къща, символ на архитектурното наследство от XIX век. Тази тенденция се запазва до голяма степен и през XXI век.
В последвалите участия, частично изключение от национал-романтичния подход прави представеният през 1937 г. в Париж павилион, дело на арх. Йордан Йорданов и арх. Дело Сугарев, които в екстериора се опитват да надградят националните мотиви, вписвайки ги в обем, подчинен на принципите на зараждащия се в Европа модернизъм. Въпреки това, в интериор павилионът „представлява реплика на кирпичена селска къща с чешма отпред, от чучурите, на която се лее розова вода.“[4]
- ЕКСПО 1970: Стъклената пирамида на социализма
Големият пробив на българските участия се случва преди точно 55 години, през 1970 г. и то именно в Осака. Павилионът на архитектурния колектив на арх. Тодор Кожухаров, арх. Евлоги Цветков и арх. Любен Трайков е всичко, което българските павилиони дотогава не успели да бъдат – иновативни, универсални, но и отчетливо различни.
Резултат от конкурс с 30 участващи колектива, българският павилион през 1970 г., вдъхновен от планиският релеф на България и наречен „Родни Балкани”, представлява стъклената пирамида, която не се стреми да цитира фолклор, а показва България тогава като технологично ориентирана, самоуверена и способна на естетически жест. Интериорът е изцяло мултимедиен – диапрожекции, кинетични инсталации, а звуковият дизайн е поверен на композитора Симеон Пиронков. Това е единственият случай, в който български павилион е номиниран за международна архитектурна награда и реално поставя страната на световната карта, макар и за кратко.
Този пример показва, че в момента, в който България успее да излезе от рамката на буквалното преповтаряне на национални мотиви и намери начин да ги превърне в съвременен архитектурен изказ, тя може да бъде разпозната и оценена отвъд собствените си граници. Точно този скок от декоративен към универсално значим език остава предизвикателство и днес.
- 21-ви век: Отстъпление и незабележимост
След 1990 г. България участва спорадично. На ЕКСПО 2000 в Хановер държавата присъства, но без значим архитектурен израз. През 2005 г. в Айчи, българският щанд представлява индустриален паралелепипед, облепен изцяло в колаж от рози, което свива представата за страната до банален стереотип и пропуска възможността да се покаже нейното съвременно културно и технологично лице.
През 2004 г., 2008 г. и 2010 г павилионите са дело на арх. Тодор Василев, който залага на еклектичен и постмодерен подход, комбинирайки традиционни мотиви и LED екрани, без ясна авторска концепция. Така и при следващите издания от новия век, българските павилиони са напълно лишени от архитектурна стойност, а най-честата критика е липсата на кураторска рамка и на отличаващо се съдържание.
- Българският павилион през 2025 г.
Подготовката за ЕКСПО 2025 г. започва в началото на 2022 г., когато Министерството на иновациите и растежа кани Камарата на архитектите в България (КАБ) и други институции да участват в работна група по подготовката на българското участие. Още в самото начало е взето решение проектирането и изграждането на павилиона да бъде възложено на японски екип. Причината – сравнително ограничен бюджет и необходимостта да се отговори на специфичните местни изисквания за конструктивна безопасност, изискванията за сертификация на материалите и нуждата от последващо задължително разглобяване на сградата. След конкурс и международни консултации, е избран проектът на Hiroto Kobayashi и студио Kobayashi Maki Design Workshop, реализиран от една от водещите японски строителни компании – Daiwa Lease Co. Ltd.
Павилионът представлява компактен обем с прозрачна стъклена фасада и ритъм от вертикални елементи, като е изграден с мисъл за пълна рециклируемост след края на изложението. Самият обем отстъпва навътре в парцела, което позволява да се създаде малко площадно пространство, на което да се провеждат беседи, да се намери място за почивка или, за да може човек да отстъпи и да се наслади на дървената структура, дело на Sou Fudjimoto, която обгражда цялото изложение.
Тазгодишното Експо е разделено на 7 зони, като българският павилион се намира в частта с подтема „Спасяване на животи” и обхваща предизвикателствата, които застрашават живота на планетата. Сградата е с площ 376 кв.м, разположена на парцел от 900 кв.м. Именно по-малкият обем, позволява на държавата да инвестира в павилион от най-висок тип А. Въпреки глобалната инфлацията и поскъпването на строителството, проектът е адаптиран, така че да се вмести в рамките на предвидения бюджет, който остава от два до три пъти по-нисък от обичайните стойности за подобни павилиони. След актуализация, направена малко преди старта на световното изложение, бюджетът за българското участие възлиза на стойност 8 142 200 лв.
Научете повече за архитектурата на Sou Fujimoto
През 2024 г. Министерството провежда отделен конкурс за интериор и експозиция с ръководител на журито арх. Георги Кътов от I/O architects. Сред 12 кандидатствали екипа е избрана концепцията на творческия екип: арх. Мария Господинова, Искрен Кръстев и Страхил Йорданов от MP-STUDIO, които са известни с работата си в областта на светлинното изкуство като създатели на фестивала LUNAR.
Тяхната концепция се изгражда върху идеята за бактериите като организми, които макар и отделни единици при необходимост могат да действат в синхрон като едно цяло. Те оформят експозицията в три тематични зони – „Гора на мъдростта“, „Плодове на настоящето“ и „Потапящо бъдеще“. Централният елемент е 360-градусово аудиовизуално преживяване, в което посетителите не само наблюдават, но и създават съдържание. Чрез интерактивна система могат да оставят своето послание към бъдещето, което се превръща в жива част от изложбата.
Павилионът е открит на 13 април 2025 г. и още в първите си седмици привлича над 50 000 посетители, средно по 1500 души дневно. Естетически умерен, той предава едно ясно послание: уважението към природата и човека е общ език между култури, а архитектурата е негов преводач.
Вижте още: LUNAR – фестивал на светлините
Какво да очакваме занапред?
Историята на българското участие в Световните изложения е не просто хроника на архитектурни търсения и технологични демонстрации, а отражение на колебливия ни културен дипломатически курс, който е ту сдържан и традиционалистки, ту амбициозен и иновативен. От скромния щанд в Чикаго през 1893 г., през архитектурното признание в Осака през 1970 г., до съвременните павилиони, всяко българско участие на ЕКСПО носи определен символен заряд.
И все пак, въпреки че павилионите са създавани в различни епохи и контексти, образът, който проектираме навън, често остава в плен на едни и същи визуални клишета: възрожденска стилистика, буркани с кисело мляко, национални носии и разбира се – розовото масло. Разпознаваемостта се търси не през актуални културни послания, а през туристическа фолклорна естетика. Така на фона на разнообразието от теми и глобални визии на ЕКСПО,
България продължава да се лута между еднократни жестове и липсата на последователен, устойчив разказ за мястото ѝ в света.
Най-голямото предизвикателство не е бюджетът, а отсъствието на стратегическа културна визия, която да превърне всяко участие в част от по-дълга и съзнателна дипломатическа история.
ЕКСПО 2025 предоставя възможност за ново начало. Участието ни този път има по-ясна комуникационна рамка, по-видима визия и ангажираност на съвременни творчески екипи. Но това не е достатъчно – ако след края на изложението всичко отново потъне в забрава без ясно да заявим, че имаме неотложна необходимост от постоянна институционална стратегия, от културна инфраструктура и критическа рефлексия, положените дотук усилия биха били напразни.
Не трябва да забравяме, че ЕКСПО-то е мястото, където можеш да разбереш не какво прави една страна, а в какво вярва тя. Ако България иска да участва пълноценно в тези глобални платформи, трябва да да формулира наратив за себе си, който не е заложник на миналото, но и не е мимикрия на „европейски ценности“. Този наратив може да бъде технологичен, социален, дори постиндустриален. Но най-вече, той трябва да е автентичен. В него да се вплетат локални ресурси, социална реалност, критическа памет и позитивен поглед към бъдещето. Без тази основа, участието ни остава добре опаковано, но концептуално празно.
Иначе рискуваме това усилие да потъне в архивите като поредния забравен епизод, без да остави следа в представата ни за това кои сме и как искаме да изглеждаме пред света.
[1] Кристалният дворец е проектиран от Джоузеф Пакстън през 1850 г. На 30 ноември 1936 г. сградата е обхваната от пожар и изгаря напълно.
[2] О. Давчев, EXPO – Основни архитектурни аспекти на световните изложения, 103.
[3] М. Давчева, Панаир на суетата
[4] О. Давчев, EXPO – Основни архитектурни аспекти на световните изложения, 104.
