София е град на пластове – всяка епоха се е наслагвала върху предишната с увереността, че е последна и така е изтривала следите от нея. Днес ходим по улици, които изглеждат съвременни, но под тротоарите им лежат фрагменти от павирания град на 30-те, а още по-долу – камъните на римската Сердика. В архитектурната памет на София има изчезнали сгради, чиито фасади разказват повече история, отколкото тези, които са останали.
Първите загуби идват с модернизацията след Освобождението. В стремежа си да прилича на европейска столица, София унищожава част от ориенталския си облик — дървени дюкяни, сараи, чешми и дворове с лози, които придавали на града особен чар. После идва времето на сецесиона – фините фасади по “Цар Освободител”, хотел “България”, домът на Яблански, старите кинотеатри “Модерен театър” и “Роял”. Една по една, тези постройки биват заменени от нови, по-доходни и по-безлични.
Бомбардировките през 1944 г. слагат край на стария силует на София. Изчезват десетки шедьоври – Националният театър е полуразрушен, сградата на Българската централна банка, домът на генерал Заимов, къщи на “Шишман” и “Гурко”, чиито снимки днес приличат на спомени от Виена, а не от нашата столица. След войната идеологията довършва това, което авиацията започва. Новият град трябва да е “социалистически” — масивен, монументален, с подредена сива логика. На мястото на частни домове и вили изникват министерства, жилищни блокове и обширни площади. Изчезва човешкият мащаб, остава мащабът на властта.
Снимка: Кадър след бомбардировка през 1944г. Източник: podmosta.bg
Но най-тихото унищожение настъпва по-късно — след 90-те. Когато пазарът се превръща в архитект, а печалбата – в урбанист. Тогава падат последните “буржоазни” къщи, обрасли с бръшлян, заменени от стъкло и бетон. Къщата на Вера Игнатиева на “Оборище”, домът на арх. Никола Лазаров, десетки сгради по “Солунска”, “Парчевич”, “Иван Асен II” – всички те загиват без война и без протест, просто защото някой е решил, че “не се вписват”.
Снимка: Народен Театър “Иван Вазов”
И все пак, не всичко е загубено. В последните години София започва бавно да осъзнава, че идентичността не се строи, а се помни. Все повече архитекти, урбанисти и граждански групи се борят за реставрации и запазване. Проекти като възстановяването на къщата-музей на Андрей Николов, инициативите за “червените къщи” по “Любен Каравелов”, дигиталните архиви и визуалните реконструкции в социалните мрежи — всички те са опит да върнем не само архитектурата, а и паметта на столицата.
София не е млада. Тя е преживяла империи, режими и амбиции, а следите от унищожените ѝ сгради напомнят нещо важно – София върви напред тогава, когато гледа към бъдещето през уроците на собственото си минало.
