След като вече проследихме историята на българските участия на световните изложения и очертахме контекста на тазгодишния ни павилион в Осака, сега поглеждаме към хората зад него. Хирото Кобаяши – съосновател на Kobayashi Maki Design Workshop[1] и преподавател в университета “Кейо”, и Самуел Лоло, архитект с международен опит и член на проектантското бюро, са екипът, на който България поверява задачата да формулира съвременния ѝ образ за ЕКСПО 2025.
С тях говорим не само за конкретния проект, но и за по-широките въпроси: как се проектира павилион, когато трябва да представиш чужда култура? Какви компромиси налага форматът на ЕКСПО, и как се създава архитектурен жест, способен да надживее самото събитие?
Прочете за: Българските участия на световните изложения
- Венцислав Кърцелин: Как се озовахте в ролята на архитект на българския павилион?
Хирото Кобаяши: Преди да разкажа за самия павилион, трябва да започна историята от по-далеч. Първоначално бях доста скептичен към ЕКСПО-то като формат. Това е събитие, което трае шест месеца, но изисква огромен разход на материали и ресурси, а после всичко се демонтира и изхвърля. В епоха, в която обсъждаме устойчивост и екологични проблеми, тази логика ми изглеждаше противоречива. Днес, след като съм преминал през целия процес около създаване на българския павилион, имам малко по-различно мнение. В процеса на работа с българските институции и екипи осъзнах, че ЕКСПО е и платформа за срещи и събития между различни култури, и място където може да се създаде истински диалог, и възможност за качествена и позитивна промяна в начина, по който този свят функционира.
За работата по самия павилион всичко започна доста случайно, макар че, ако погледнем през будистката перспектива, може би случайности не съществуват. Лидия Витанова, архитект и инженер в Nikken Sekkei, споделила на колегите си, че се провежда конкурс за български павилион за изложението в Осака и ги попитала дали имат някой наум, който би искал да участва. Така един мой познат научава за конкурса и ми сподели информацията. Точно в този момент имах свободно време между други мои ангажименти и реших, че това е добра възможност за изява. Скицирах, мислих, работих по различни версии и накрая предадох своето предложение. И после нищо. Реших, че са избрали друг екип, но след 6 месеца ми се обадиха и ми споделиха добрата новина. Нямам обаче представа, кои и колко са били другите участници.
- ВК: Какво знаехте за България преди това и какво Ви водеше по време на процеса на проектиране на национален павилион за чужда за Вас държава?
Х.К.: Честно казано нямах почти никаква представа. В Япония България е известна най-вече с киселото мляко, чийто път започва именно след ЕКСПО-то в Осака през 1970 г. Затова първата асоциация беше именно тази. Розите също, разбира се.
След това започнах да проучвам българската архитектурата и видях, че няма една доминираща знакова сграда или период, а по-скоро напластяване от различни влияния. Това ме накара да мисля как да създам сграда, която не цитира буквално, а улавя националните ценности на България. Същевременно трябваше да мислим и за японския контекст, как този павилион ще стои в Осака и разговаря със средата там.
Балансът между двете култури беше ключов за нас.
Според мен между българската и японската култура има много общо – чувствителност, уважение към природата и общността. Това бяха и основните опорни точки, по които се водех в процеса.
- ВК: Това не е първият национален павилион, който България предствая на Световно изложение в Осака. Преди точно 55 години именно там е изграден един от най-емблематичните примери на българската архитектура в Следвоенния период. Повлия ли това историческо присъствие върху Вас по някакъв начин?
Х.К.: Спомням си ЕКСПО 1970 като дете, макар не конкретно българския павилион, но атмосферата тогава беше изключително експресивна, почти триумфална. Всички искаха да покажат мощ и технологичен оптимизъм.
Светът днес е друг. Сега се питаме как да бъдем по-чувствителни: към околната среда, към социалните разделения, към бъдещето. Затова и нашият павилион не е „крещящ“, а отстъпва назад, създава пространство за срещи и покой. В този смисъл той е почти обратното на стъклените пирамиди – жест на деликатност, не на показност.
Научете още за: Как да проектираме съобразно контекста
- ВК: Как бихте описали павилиона на хора, които няма да успеят да го видят на живо?
Х.К.: Както знаете, българският павилион се намира между два големи павилиона, които оставят пролука между себе си. В японската култура, както мисля и в българската, тези остатъчни пространства, които ние наричаме „ma“, говорят един по-различен език във връзка с времето, пространството и човешките взаимоотношения. Те създават предпоставка за нещо по-чувствително и деликатно. Именно затова, нашата идея бе изградена чрез различни жестове, които да се заиграват с пропускливостта.
Павилионът е разделен на две части – отворено площадно пространство отпред и компактен обем със стъклена фасада, обвита във вертикални въжета. Тези въжета филтрират светлината и вятъра, създават игра на сенки и придават мекота на пространството. През деня създават мека сянка, вечерта се превръщат в екран за приглушена светлина, идваща отвътре.
Отвореното пространство отпред действа като буфер между шумната, наситена с визуални стимули среда на ЕКСПО и самата експозиция. Тя дава възможност на посетителите да се отдръпнат, да намалят темпото и да усетят по-плавно прехода от външния хаос към вътрешното съдържание. Това спокойствие и отваряне към хората и средата са основната идея на архитектура, в която ние вярваме и се надяваме, че посетителите на павилиона ще усетят това.
Така че, ако трябва да синтезирам павилионна в три думи бих избрал: чувствителност, откритост и устойчивост.
- ВК: Направи ми впечатление, че в първоначалните визуализации въжетата по фасадата не присъстваха. Какво доведе до тяхната поява?
Х.К.: Да, правилно. Всъщност първоначално искахме да използваме живи розови храсти, които да растат пред фасадата по време на изложението и всеки ден щяха да изглеждат по различен начин. Но това се оказа почти невъзможно за поддръжка. Следващата идея беше за огледална фасада, която да подсили усещането за простор на външния двор, но и това се оказа не толкова лесно, както и не особено евтино. Така в опита да създадем ефирен ефект на фасадата се стигна и до идеята с въжетата.
Самуел Лоло: Едно от основните предизвикателства, когато се прави проект за павилион на ЕКСПО е, че не знаеш как точно ще изглеждат съседните на теб павилиони. Това е много различно от класическия архитектурен модел, в който разсъждаваш как проектът ще се впише в своя контекст. Именно затова, този проект следва малко по-нестандартен еволюционен процес.
Когато работихме конкретно по фасадата, вече бяхме спечелили конкурса и имахме възможност да пътуваме до България, където ни разведоха до различни исторически и културни забележителности в страната. Именно там се появи идеята за въжета, вдъхновена от силното присъствие на текстила в българската култура. Първоначално мислехме за стоманени въжета, но те се оказаха твърде скъпи. Тогава решихме, че в сценария на временен павилион, въжетата могат да бъдат наистина от текстил – материал, който при дълготрайна експлоатация би бил проблемен, но тук беше напълно подходящ.
За направата на самата фасада използвахме 7,4 км въже, което е изплетено от 2 цвята и окачено по специално разработена схема. Така фасадата изглежда различно според посоката, от която се приближаваш: по-отворена откъм Нидерландския павилион и по-затворена откъм Сингапурския. Тъй като павилионите могат да се видят и отгоре, третирахме покрива като пета фасада, също покрита с въжета. Първоначално искахме да вплетем мотиви от български килими, но се оказа прекалено сложно. Вместо това, ако човек се вгледа, ще открие числото 25, изписано с римски цифри.
- ВК: Как премина сътрудничеството с българските институции и екипа по интериора?
Х.К.: Интериорът беше предмет на отделен конкурс, проведен по-късно в България, чиито резултати трябваше да се впишат в нашия проект за павилиона, който все още не беше напълно завършен. Победи екипът на арх. Мария Господинова, Искрен Кръстев и Страхил Йорданов от MP-STUDIO.
Разговаряхме редовно, адаптирахме детайли и като цяло всички страни, включени в процеса, бяха много отворени за диалог и за възможността да се напаснем взаимно. Оказа се, че има много естествена връзка между нашата концепция и това, което беше предложено да се случва вътре. Този процес невинаги е лесен, но в този случай мисля, че намерихме общ език.
- ВК: Каква обратна връзка получихте до момента за Българския павилион?
Х.К.: Колеги архитекти, включително Кенго Кума и Соу Фуджимото, споделиха с мен, че харесват чувствителността на сградата. Това за мен е най-голямото признание.
Дори беше много интересно, когато Кенго Кума дойде рано сутринта преди откриването, разгледа въжетата и попита от какво са направени. Интересуваше се дали са японски, как точно са изплетени. Оказа се, че е използвал подобни елементи за португалския павилион и явно този детайл го развълнува.
Прочетете още за: арх. Кенго Кума и локалният подход
- ВК: Какво ще се случи с павилиона след края на ЕКСПО?
Х.К.: От самото начало искахме павилионът да бъде рециклируем. Работихме с компанията Daiwa Lease, чиято основна дейност е именно създаване на временни конструкции, които се разглобяват, почистват и използват повторно. Отделихме много време за това, като дори успяхме да намерим употреба на всеки един сантиметър от остатъчната част на въжето, което бяхме поръчали за фасадата.
В момента имам идеята след края на изложението структурата да бъде преместена в град Ното, който беше засегнат от земетресение през 2024 г. и където павилионът може да служи като временен храм или общностно пространство. Това не е лесно за реализиране, но ще опитаме. Идеята е тази сграда да не изчезне, а да получи нов живот. Част от плана е и да представим павилиона и в България, но все още не мога да споделя конкретни детайли покрай това.
- ВК: За финал – какъв съвет бихте дали на младите архитекти, които тепърва ще се сблъскват с работа в международна среда?
Х.К.: Да пътуват. Когато си извън познатия си контекст, започваш да разбираш кой си. Започваш да си даваш по-ясна представа какво означава да си японец, българин, архитект, човек. Вярвам, че само когато се отдалечиш, можеш да започнеш да задаваш правилните въпроси към себе си.
ЕКСПО е добра възможност за това: срещаш свят, който е едновременно далечен и близък. Локалното и глобалното вече не са противоположности, а по-скоро комплексна сплав. И архитектът днес трябва да умее да работи именно в това „между“.
[1] Архитектурното студио Kobayashi Maki Design Workshop (KMDW) е основано през 2003 г. в Токио от архитекта Хирото Кобаяши и Наоми Маки
