Заедно с арх. Теодора Маданска се срещаме с арх. Ясен Марков – куратор на българския павилион на тазгодишното Архитектурно биенале във Венеция. Говорим си за Псевдоприродата, за архитектурата и мястото ѝ в глобалните проблеми, за архитектурната професия по принцип и за смисъла на Биеналето – от една страна като възможност за диалог, а от друга като платформа за представянето на България на световна сцена.
- ЗЕ: Защо реши да участваш в конкурса?
ЯМ: В интерес на истината аз исках да се включа още на предишното Биенале, но по някакво стечение на обстоятелствата това не се случи. А за този конкурс сега имах чувството, че нямаше толкова гласност, само го бях мернал през пролетта и след това изчезна от полезрението ми. В последния момент разбрах, че са останали няколко дни до крайния срок, и спонтанно реших да се пусна.
- ЗЕ: А каква ти е генералната мотивация да се включиш в такъв форум?
ЯМ: Всеки път, когато съм бил на Биеналето съм се връщал като нов човек.
Там ти се запознаваш с адски много хора, обменяш страшно много идеи и разглеждаш много интересни проекти. Някои ги разбираш, други не толкова, но като цяло винаги е едно невероятно обогатяване. Много е важно всеки архитект да ходи там.
За мен няма нищо по-хубаво за един архитект, ако иска да се развие интелектуално, да посещава Биеналето. А още по-ценно е да имаш шанса да допринесеш за това и да обогатиш по някакъв начин останалите, докато и самия ти се обогатяваш. Там трябва да отиде и всеки студент, и от България, и от където и да било.
Биеналето просто е сърцевината на архитектурата и на идеите около нея, на това какво се случва с тях.
- ЗЕ: Ние затова смятаме, че по принцип Биеналето като платформа трябва да бъде много по-широко комуникирано на локално ниво.
ЯМ: Така е. Според мен няма кампания да се обясни по-широко защо това Биенале е важно. Защо, например, е важно нашите спортисти да ходят на олимпиада? Отговорът е ясен.
Прочетете тук за българските участия и неучастия на архитектурното Биенале преди 2023 г.
- ЗЕ: Архитектите сме склонни да си разказваме идеите с твърде много думи. Можеш ли да ни синтезираш идеята на проекта си в едно или две изречения?
ЯМ: А може ли в три изречения (смее се)? Псевдоприродата е един микс между архитектура и природа. За сложната взаимовръзка между това, което прави архитектът за архитектурата и за природата.
Във вътрешния двор на зала “Тициано” имаме проблема на тази Псевдоприрода – това е оръдието, което засипва соларната инсталация със сняг. Тя от своя страна не може да го захранва и това изобразява как в един момент архитектурата няма как да бъде устойчива. Това е проблемът, който поставяме.
Вътре в сърцевината на павилиона, в интериора, ние даваме възможност за намиране на решение чрез комбинация на естествен, изкуствен и колективен интелект. Там събираме рецептите (радикални рецепти за по-добър климат – бел. авт.) и се опитваме да дадем отговор на кризата.
Прочетете тук за конкурса за български павилион на тазгодишното Биенале
- ЗЕ: Ти разглеждаш ли тези рецепти като реални и приложими? Методите и похватите, с които работи твоят проект са доста иронични, което го прави интересен. Обаче дава ли той наистина архитектурни решения?
ЯМ: Една рецепта сама по себе си нищо няма да направи. Според мен начинът на събиране на това колективно знание и желанието за решение са значимото. Това всъщност е много сериозна тема.
Една птичка пролет не прави, нали?
Когато обаче се съберат критичен брой рецепти – някои от тях може да са иронични, други да са пълни глупости, да са прекалено поетични или невъзможни, трети да са много научни; и имаме един арбитър или алгоритъм, който да тренираме, за да може да ги отсява – той може и да не е изкуствен интелект, може да е някакъв колективен интелект; тогава може и да имаме шанс да намерим отговори на някои от проблемите си. Събирането на възможно най-много предложения е важното.
Проблемите, които имаме с глобалното затопляне, климатичните промени и устойчивата архитектура не може да решим само с една рецепта. Да кажем озеленяваме сградите, слагаме ветрогенератори… това просто не работи. Трябва наистина по един комплексен начин всички фактори да се вземат предвид.
Има един философ – Мортън, който казва, че съществуват хиперобекти. Тези хиперобекти са навсякъде, но ти не можеш да ги видиш, защото те са прекалено големи. Глобалното затопляне е един от тях. Ти чуваш навсякъде за това, но не можеш да го обхванеш с твоя индивидуален интелект. Нашият алгоритъм и начин на събиране на рецепти са опит за създаване на контрахиперобект. Това, разбира се, ще отнеме много време. Климатичните промени не са се случили от вчера за днес. В момента започваме да създаваме инструментите, с които да започнем да ги осмисляме и контролираме. За това ни е нужен колективният интелект.
- ЗЕ: Тоест ти вярваш в максимата, че архитектурата, каквото и да значи тя, все още има възможността да дава решения на някакви глобални проблеми?
ЯМ: Архитектурата може да участва в решаването. Ако днес си архитект, който проектира разпределения, фасади и детайли, в един момент трябва да можеш да излезеш от тази си роля и да погледнеш отвисоко на цялата картинка.
Ние архитектите боравим не само с архитектурата и нейните инструменти.
Трябва наистина да мислим политически. Трябва да мислим и философски, защото тези дребните дейности с всеки изминал ден изкуственият интелект ще ги придобие все повече. Според мен трябва една нова нагласа. Архитектът не трябва да работи само със стъкло, с бетон и стомана, ами с някакви други механизми, които да дадат на архитектурата възможността да участва в решаването на глобални проблеми.
- ЗЕ: Какво е за теб съвременният архитект? Какво трябва да бъде? Къде е неговото поле?
ЯМ: Аз също търся тази роля постоянно. Това е една роля, която аз искам също да си я намеря. Работата на архитекта по принцип зависи от конкретната задача. Ако някой иска да направи затворен комплекс за 150 апартамента, знаем каква е стандартната пътека. В реалност обаче сигурно има хиляди други начина за това как да се осигурят 150 жилищни единици. Според мен архитектът трябва малко повече да проектира ситуацията, в която се строи архитектурата, а не само самата архитектурата, която се строи в някаква ситуация.
- ЗЕ: А ти защо избра конкретно тази тема? Смяташ ли, че климатичните промени в момента са най-належащият проблем на човечеството? Знам, че за кратко си учил екология в Софийския университет, това имаше ли влияние?
ЯМ: Интересът ми към природата е от ранна възраст. Аз съм прекарвал много време сред природата, защото баби и дядовци, те бяха все по селата. Ти отиваш там в селото и събираш някакви бръмбари в буркан, след това ги пускаш, след това отиваш при овцете, галиш ги, и след това отиваш да се изгубиш в гората. И после се връщаш в София и минава рейс 213 и се нагълтваш с някакъв дизелов облак и си казваш “Еми, някак си не е яко това.” И тогава още си помислих “Трябва да направя нещо”.
В екологията беше невероятно интересно. Да се занимаваш с природата, но по научен начин, да се опиташ да хванеш логиката на нейното сърцебиене… И тогава в един момент просто реших да уча архитектура и всичко после се случи страшно бързо.
Иначе темата за павилиона, да си кажа честно, я избрах, защото нямах време (смее се). Имаше няколко неща, които са поставени от Карло Рати и най-важното за мен беше как те се обединяват около идеята архитектурата да стане устойчива. Предложението ми реално не е нещо, което е много оригинално, знам, че понякога тези теми за устойчивостта са доста изтъркани. Всяко нещо сме го чували стотици пъти. Но въпреки това си казах, че точно това ще направя и да видим какво ще се получи.
Прочетете тук за куратора на Биеналето тази година – Карло Рати
Когато вземеш няколко конкретни неща и не можеш да мърдаш от тях започваш да ставаш много изобретателен в самото си предложение. Псевдоприродата за мен е резултатът от всички тези взаимодействия между различните видове интелекти, но и той дори е някакъв междинен резултат.
Ако архитектурата беше наистина устойчива, тогава нямаше да имаме Псевдоприрода.
- ЗЕ: Ти значи иронизираш и факта, че ние постоянно говорим за устойчиви практики и ги прилагаме толкова, колкото да мине?
ЯМ: Да, затова слагаме едни слънчеви колектори и след това пускаме оръдието. Това е някаква карикатура на “грийнуошинга”.
- ЗЕ: Ние архитектите често правим разни неща, които сами за себе си знаем, че са лицемерни на практика, особено що се отнася до устойчивостта. Твоят проект всъщност осъжда лицемерието на всички ни и ни кара по някакъв начин да си кажем “Абе хора, всички сме в кюпа, но трябва да направим нещо.”
ЯМ: Това за лицемерието е точно така. То и за самата инсталация – тя е уж състейнабъл (устойчива – бел.авт.), но на практика е пълен абсурд.
И това е толкова хипнотизиращо с безсмислието си.
Като види това, няма как човек да не си каже “Абе какво правим ние като архитекти?” Красиво е някак си. Тогава осъзнаваш, че има някакъв проблем и ти си част от него и искаш да реагираш.
- ТМ: Извън тази широка тема за глобалното, за лицемерието, за устойчивостта, при теб е включено и локалното. Образите на халите в килима, българската одая, намигване към шевицата в графичния облик на снежинките… това някаква абстрактна добавка ли беше или целенасочен жест?
ЯМ: В един момент се запитах, когато навън времето е толкова абсурдно, какво бих искал да има като вляза вътре. Помислих си за уютна българска къща с мек килим и си казах:
“Вътре трябва да гори абсурден огън”.
И тогава всичко се нареди. В интериора имаме този измамен уют, който малко ни дистанцира от природата, която бушува навън и ни кара да се замислим.
- ЗЕ: Ние предположихме, че и тук си проявил ирония, в случая към българското или по-точно към българщината и нейните употреби днес.
ЯМ: И това усещане изобщо не е грешно. Даже много ме радва, че сте го усетили, досега не са ме питали за това. Има ги и двете неща. Аз вярвам, че трябва да има конструктивен диалог, за да има демокрация.
Тук хем си играем с някои образи, хем обаче ги показваме като български, каквито те по принцип са си, и то на световната архитектурна сцена и това е много важно. Те просто понякога се употребяват по грешни начини. Идеята за демокрация изисква усилия и в един проект за архитектура като нашия това е политическият елемент. Смятам, че павилиона и Биеналето трябва да излязат от кръга на експертите и не само – трябва да можем да стигаме до хора, които мислят различно от нас.
Кадри от филма So Long and Thanks for all the Snow на Ивелина Иванова, който изобразява Венеция обезлюдена и затрупана със сняг след много готини. Филмът ще бъде излъчван в интериора на павилиона.
- ТМ: По принцип в такива иронични проекти много често се крие някакъв нихилизъм, но ти изглежда използваш това като похват, за да привлечеш внимание към важни теми. А колко време имате, за да материализирате идеите в павилиона?
ЯМ: Радвам се, че това се усеща. За мен темите, както казах и по-рано, са сериозни. Имаме някъде месец, за да реализираме всичко. Биеналето се открива на 10 май, а ние вече работим активно.
Прочетете тук как опитните държави се подготвят за Биенале
- ЗЕ: Пожелаваме ви успех. А ти какво си пожелаваш за финал?
ЯМ: Искам да завърша с това, че за мен е много важно България да участва на световни форуми с адекватни проекти, които не са само архитектурни, а да поставят сферата на архитектурата в някакъв широк контекст, за който Биеналето само по себе си дава страхотна възможност. Нека разширим полето. Нека покажем на други хора, които може би не мислят като нас, различни гледни точки.
Нека направим по-силно участие в следващото Биенале и още по-силно в по-следващото и така нататък. Това е моето послание.
Архитектурното биенале във Венеция е най-големият и престижен международен форум за архитектура в света. След 15-годишно отсъствие, България участва с национален павилион за първи път през 2023 г. с проекта “Образованието е придвижването от тъмнина към светлина” на POV Architects. Тази година куратор на Биеналето е Карло Рати, а темата е “Интелигентност. Естествена. Изкуствена. Колективна”. България представя проекта “Псевдоприрода” на арх. Ясен Марков в зала “Тициано”. Биеналето се открива на 10 май и продължава до 23 ноември във Венеция.
