В последните няколко години архитектурната сцена в България започна да усеща, макар и плахо, завръщането на конкурсното начало и реалната възможност за създаване на качествена публична среда чрез прозрачни процеси и честна конкуренция.
Сред онези, които активно създават това поле за българската архитектура, са колективът на „Оптимистас“ – екип от архитекти и юрист, организирал няколко архитектурни конкурса през последните години с различен предмет, мащаб и степен на развитие.
Според „Оптимистас“ конкурсът е начин на мислене, на гарантиране на финансова и функционална целесъобразност, на правилно структуриране на процедурата от анализа, събиране на база данни и писането на задълбочено задание. Дори когато резултатите не се реализират напълно, самият процес оставя своята следа. За това усилие и за всичко, което стои зад него, се срещнахме със съоснователите на организацията, за да ни разкажат за техните мисли, амбиции и колебания.
- Венцислав Кърцелин: Как и защо започнахте да се занимавате с архитектурни конкурси като организатори? Какво ви привлече в тази трудна и често невидима част от архитектурната екосистема?
Цвета Йоцова: Нашето начало беше по-скоро инцидентно, отколкото предварително планирано. През 2014 г. архитект Мартин Христов, с когото сме близки още от студентските години, заедно с арх. Виктор Бузев, който тогава беше новоназначен главен архитект на община Варна, искаха да организират конкурс за нова библиотека. За тях беше важно конкурсът, който ще организират, да бъде открит, международен – да има сайт, онлайн подаване и да е на английски, за да може да има свободен достъп за кандидати от цял свят. Техният проблем беше, че подобен тип начинание беше напълно непознат на администрацията като процес. Потърсиха ме за правна помощ и тогава подходих с мисълта, че „законът никога не е стена, а врата“ – въпросът е да намериш пътя през него. Заедно с архитектите от WhATA, които подготвиха цялостното задание, измислихме механизма с пълномощник, чрез който международните участници можеха да подават проекти в общината, без да са физически тук. Това изглеждаше екзотично, но всъщност беше напълно в рамките на закона и даде възможност конкурсът във Варна да се случи по един качествен начин. Оттам разбрах, че тази „невидима“ страна на архитектурата, съставена от правила и процедури, всъщност е решаваща за това дали една добра идея ще има шанс да стигне до реализация.
Явор Панев: Моето включване по това време дойде като доброволец, тъй като резултатът от процеса, който описа Цвета, бяха купища хартия, която трябваше да бъде сортирана и обработена. За мен това беше урок по упоритост и по това как се променят системи. Когато всички повтарят, че нещо е невъзможно, и въпреки това успееш да го реализираш, то променя начина, по който гледаш на професията и средата. Осъзнахме, че ако искаме качествена архитектура в България, трябва да се заемем именно с конкурсите. Така възникна „Оптимистас“, като самото име е декларация, защото оптимизмът е най-важното условие да оцелееш в тази сфера.
Прочете повече за библиотеката във Варна
- Оттогава насам вече имате опит с няколко конкурса. Какво научихте по пътя?
Цвета:
Най-важният урок е, че доверието е капиталът на конкурса.
Архитектите участват, когато вярват, че правилата са честни, журито е професионално и проектът има шанс да e оценен, а впоследствие и реализиран. Когато се злоупотреби с конкурса и той е просто инструмент за легитимиране на вече взети решения, резултатът е демотивация и цинизъм. Научихме и колко крехко е това доверие – достатъчно е веднъж да се усети манипулация и после е нужно много време, за да бъде то възстановено. Другият урок е, че често администрацията е неподготвена за направата на качествени конкурси, тъй като макар той да се организира по Закона за обществените поръчки (ЗОП), в същината си той изисква много по-различна процедура. Затова нашата роля често е да сме посредници между архитекти, юристи и общини, да превеждаме един език на друг, достъпен и разбираем за всички.
- Можеш ли да разкажеш малко повече за това. Интересно ми е до каква степен българската архитектурна сцена е готова институционално, а и ментално, за истински международни, прозрачни конкурси?
Цвета: Законът допуска конкурси, но процедурите са тежки, сложни и често отблъскват възложителите. Много по-лесно е за тях да възложат директно проект на познат архитект или даже на строител. Но там, където има воля, винаги се намира начин. Пример е Карин Дом във Варна. Финансово проектът не беше грандиозен, но за първи път имаше международен екип, реална конкуренция и най-важното – последваща реализация.
Явор: От гледна точка на манталитета картината е разделена. Част от по-старото поколение архитекти е разочаровано и стои настрана, защото за тях конкурсите са символ на опорочени процедури. Но младите са различни. Те гледат към Европа, където конкурсната култура е стандарт, и искат да бъдат част от нея. Именно тяхната енергия ще избута процеса напред. Българската сцена е готова – не напълно, но вече има критична маса от хора, които вярват в този инструмент и настояват да го използваме.
Все още обаче има и проблеми с криворазбрана дигитализация, която би трябвало просто да замени предаването на един хартиен файл с един дигитален и да улесни достъпа до публичните услуги, но на практика е обратното. Имали сме не една инфарктна ситуация при работата с Централизирана автоматизирана информационна система (ЦАИС). По време на конкурса за библиотеката за Варна се молехме за дигитализация, сега това затруднява и се оказва бариера за участниците в конкурсите. Например, ако нямаш електронен подпис, признат от удостоверителни вериги от Европейския съюз, няма как да участваш. Това означава, че екипи от съседните на нас Сърбия, Турция, Северна Македония и т.н. няма как да участват, защото ЦАИС не го позволява.
Цвета: Ние затова разработихме процедура, при която улесняваме тази административна работа, за да може хората да не мислят как ще си предадат проекта, а какъв проект ще предадат.
- Това ли е разковничето, за да може да се завърти наново колелото на конкурсното начало в България?
Цвета: Надявам се, защото всички по веригата са губещи от една сложна, ограничаваща процедура. От възложителя, през проектанта, ползвателя и до цялото общество, всички губят от това в един конкурс да има по-малко участници и да няма конкуренция.
Явор: Ето сега например до мен достигна информация, че за конкурса за ново училище в Триадица, който беше организиран от самата община, няколко екипа, и то сериозни бюра и колективи, не са могли да предадат проектите си, тъй като са имали технически проблеми при самото предаване. Може би най-добрият проект не е успял да достигне до журито. От това губят всички.
Прочетете повече за конкурса в Триадица
- Имам усещането, че в резултат от много недобронамерени конкурси от близкото минало, в България се е създало едно вътрешно напрежение между нуждата за изява и изградения рефлекс на мнителност. Как успявате да се борите с предубежденията на гилдията?
Явор: Това напрежение е напълно реално и ние го усещаме при всяка нова инициатива. Скепсисът е толкова дълбок, че често трябва да убеждаваме колеги, че изобщо има смисъл да участват. Но нашата философия е, че доверието се печели с дела, а не с думи. Както споменахме, Карин Дом е пример за това, защото там имаше истинска международна конкуренция, ясни правила и в крайна сметка реализиран проект. Когато веднъж покажеш, че конкурсът е честен и води до резултат, хората започват да вярват. Но е бавен процес и не можеш да изтриеш десетилетия недоверие с една или две инициативи. Ние приемаме тази битка като дългосрочна.
Всеки честно проведен конкурс е малка победа срещу недоверието, натрупано в миналото.
Цвета: Според мен, от една страна има глад за конкурси, особено сред младите архитекти, които виждат в тях шанс да покажат идеи и да се сравнят със световна конкуренция. От друга страна обаче стои една колективна памет за провалени и/или недобронамерени конкурси – конкурсът за центъра на Пловдив, центърът на Велико Търново, и редица други случаи, които оставиха трайна горчивина. Архитектите си казват: защо да инвестирам месеци труд, ако накрая няма значение, защото резултатът е предрешен? За нас ключът е в прозрачността. Ние сме изключително открити в правилата, в състава на журито, в начина, по който се обработват проектите. Всяка стъпка трябва да е ясна и обяснена, защото само така можеш да върнеш доверието. Разбира се винаги има недоверие и подозрения, но ние много държим на изключително стриктното спазване на правилата, анонимността, журирането на всички проекти и обратната връзка към участниците. В крайна сметка победителят е един, но всички останали очакват да разберат как са оценени и да чуят мнението на професионалното жури. Винаги има недоволни, но и това е част израстването – да се научим да губим с достойнство и да приемаме резултатите, като развиваме себе си. И за нас се отнася – ние се развиваме с всеки един конкурс и променяме и надграждаме правилата и процесите.
- Как обаче се изгражда в този контекст конкурсна рамка, която хем да даде добър краен резултат, хем това да не е на цената на хиляди работни часове проектиране хвърлени на вятъра? Защо почти не се организират двуетапни архитектурни конкурси?
Цвета: Ние приемаме конкурсите, като възможност за конкуренция и достъп на млади и неутвърдени архитекти да демонстрират възможностите си. В ЗОП е заложено, че двуетапният конкурс или както там е наречен „ограничен“ допуска до участие екипи, които се конкурират не с идеи, а въз основа на обективни /измерими/ критерии. Този вид конкурси също имат своето място и приложение за провеждане, когато е необходимо предварително да се гарантира голяма експертност и професионализъм при участниците, но предметът на конкурса трябва да оправдава необходимостта от това ограничение. Този тип конкурси са много по-трудно приложими. От една страна, процедурата е по-сложна, административно тежка и изисква сериозна подготовка от страна на възложителя. От друга, тя често бива възприемана от гилдията като ограничаваща достъпа. Дори Камарата на архитектите (КАБ) нееднократно е реагирала срещу такива формати, защото те създават усещане за затворен кръг и изключване, а даже и будят подозрение за предрешеност. Въпреки това има случаи, в които такъв подход би бил резонен и е прилаган, но говорим за много специфични моменти.
- Конкурсът е полигон за идеи, но реалността често диктува друго – бързо, евтино и компромисно строителство. Може ли конкурсът да устои на този натиск?
Цвета: Конкурсът е точно обратното на компромиса. Защото, когато е правилно създаден самата процедура, която го рамкира, дефинира и високите изисквания при изпълнение. Именно затова организацията на конкурси е много деликатен организъм. Не става дума само да убедиш достатъчно участници да се включат, а трябва да си изработил задание, което да гарантира целесъобразност и качество. От събирането на много точни изходни данни, през много добро проучване на контекста и нагласите, до писане на едно добре аргументирано задание. Този процес е много по-дълъг от самия конкурс и продължава 6,7,8 месеца или колкото трябва. Това значително се различава от друг вид обществени поръчки. Тъй като обществените поръчки по отношение на проектирането и строителството могат да бъдат най-грубо казано три вида. Такава за избор на проектант, за избор на строител и за конкурс. Това, което обаче получаваш от първите две, е много по-голяма неяснота по отношение на крайния резултат.
Разбира се, има случаи, в които и другите два подхода носят своя смисъл, но в случая на инженеринг техническото задание трябва да е безупречно, за да може да няма почти никакви импровизации от страна на изпълнителя. Но когато става дума за обществена сграда, културен център или голямо градско пространство, тогава общественият интерес изисква да се избере най-добрата идея. Тези проекти остават за поколения напред и всяка икономия в началото се връща като цена в бъдещето – и финансова, и социална.
Явор: Това е въпрос на ценности. Пазарът винаги ще натиска за бързи резултати с минимални разходи, но конкурсът поставя друго измерение – качество, визия, устойчивост. Истинската сила на успешния конкурс е, че той създава проект, който има шанс да устои на времето. Дори когато не всички предложения се реализират, те оставят архив от идеи, които могат да бъдат основа за вдъхновение по-късно. Затова вярвам, че конкурсът е инструмент, който може да балансира между краткосрочния натиск и дългосрочния интерес.
- Как успявате да убедите дадена община, че си заслужава да се инвестира в един толкова дълъг и сложен процес?
Цвета: Вече достигнахме момента, в който самите общини започнаха да ни търсят. Все повече местни управници достигат до заключението, че за по-имиджови проекти конкурсът е начинът. Дори и тогава процесът не е лесен, тъй като винаги няма време и ако може да обявим конкурса утре. Но конкурсът е процедура, която, както споменахме, изисква добра подготовка, а това отнема време.
- ВК: А губят ли „Оптимистас“ понякога своя оптимизъм?
Цвета: Оптимизмът не, но понякога чувстваме разочарование, когато усетим недоверие в процеса, за който ние се борим. Много хора не вярват в този инструмент и не вярват, че по този начин се достига до добър резултат. Те си мислят, че това е начин за отбиване на номера и когато от наша страна срещнат категоричност по отношение на качеството на заданието или категоричен отказ от вмешателство в резултатите се шокират, защото са свикнали контролът да е в управляващите.
Явор: Ние вярваме в процеса и в това, че работата на всички участници в него изгражда добър резултат, плод на колективен труд. Усилията за провеждане на един конкурс са толкова големи, че няма смисъл от това да бъдат положени, ако резултатът е предизвестен. Много хора са недоверчиви, но точно там е оптимизмът, който ни води напред. Никога не знаем какво ще се случи накрая, кой проект ще избере журито, как и с какви очи ще бъде видяно от експертите. В това е красотата на процеса – решението е колективно, взето от всички журиращи след задълбочено обсъждане и анализи. Понякога се стига до сериозни конфронтации и спорове, но точно тогава се стига до резултата, чрез постигане на консенсус, като контрапункт на едноличните решения, вземани в миналото. Журирането е много любопитен процес. Виждаш мнението на много различни, интересни професионалисти, които са капацитети в своята работа. Много е вдъхновяващо, но този процес остава скрит за външни хора, защото законът така го изисква, за съжаление. Ако участниците можеха да видят как всеки проект се анализира и обсъжда, изтъкват се качествата му и допуснатите несъответствия, разсъждава се за идеята, без да има влияние от личността на създателите му, никой никога нямаше да се усъмни в конкурсите.
- Кой би бил конкурсът, който може да постави България на архитектурната карта на Европа?
Явор: Ние се надяваме, че всеки следващ конкурс ще е този, който ще покаже, че качествена архитектура може да се случва и в България. Сега предстои конкурс за „Дупката“ в Бургас, така че се надявам да е той.
Вижте: Архитектутрен конкурс за „Дупката“
- Каква реформа трябва да се случи, за да сме свидетели на повече успешни, като ще подчертая, и реализирани конкурси?
Цвета: Трябва да се облекчи начинът на подаване на конкурсни предложения. Но трябва и да се вкара по-голяма задължителност на конкурса като процедура. Моята теория е, че ако конкурсите за мащабни обекти са задължителни, архитектурната сцена в страната много бързо би се променила. Като тук говорим не само за публични поръчки, а и за частни, тъй като всяка една голяма сграда неизменно променя средата, в която всички ние живеем и това не може да става без коректив.
Явор: Трябва обаче да се случи и реформа в образованието и гилдията. По време на образователния процес в архитектурните висши училища трябва да се наблегне, че онези, които искат да станат архитекти, освен да чертаят и проектират, трябва да се научат да презентират. Трябва да се научат да творят. Трябва да се научат да мислят комплексно.
- Какво е вашето послание към младите архитекти?
Цвета: Аз бих насочила посланието към преподавателите по архитектура, защото, за да обучаваш студенти и да ги превърнеш в добри професионалисти, ти имаш задължението да ги „запалиш“, да ги мотивираш, да ги накараш да мечтаят. Да ги научиш да мечтаят.
Явор: Участвайте в конкурси, тествайте възможностите си. Експериментирайте, мечтайте и опитвайте. Със всеки следващ опит се развиваме и надграждаме себе си. Животът не прави грешки !
