На 10-ти май се състоя официално откриване на тазгодишното Венецианското архитектурно биенале с тема “Интелигентност. Естествена. Изкуствена. Колективна”. Негов куратор е италианският архитект и инженер Карло Рати, който ни предизвиква да преосмислим бъдещето на архитектурата в контекста на засилващата се глобална климатична и хуманитарна криза, като превръща Венеция в жива лаборатория за експерименти с различни видове интелигентност.
Тази година екипът на Stroiinfo имаше възможността да посети Биеналето в дните на предварителния преглед, както и да присъства на пресконференция по повод официалното му откриване, за да сподели своите впечатления от деветнадесетото издание на най-значимото събитие в света на архитектурата.
Заявката на Карло Рати за 2025 – адаптация, колаборация, комуникация
Около тези ключови принципи се развива кураторската концепция на Карло Рати, която той представи на официалната пресконференция преди откриването. Светът е в криза – хуманитарна, жилищна, социална, климатична – и да се опитваме единствено да смекчим ефектите от нея вече не е достатъчно. Необходимо е да се приспособим към новите радикални условия на съществуване като преосмислим начина, по който проектираме. Рати ни подтиква да направим това като изследваме и оползотворим всички форми на интелигентност, които са ни познати – естествена, изкуствена, колективна. Посланието му е “архитектурата е оцеляване”.
Карло Рати силно подчертава, че за първи път в Биеналето има над 750 участници – почти 10 пъти повече от предходни години, като редом до архитектите, той показва работата на математици, инженери, философи, социолози, биолози, астрономи, агрономи, дърводелци, каменари и д.р. Той критикува остарялото разбиране за самодостатъчността на архитекта и преосмисля ролята му по-скоро като координатор на мултидисциплинарен екип от експерти в специалности, простиращи се далеч отвъд сферата на строителството. Екип, който търси заедно отговори на предизвикателствата, пред които е изправен светът днес.
Защото комплексните проблеми изискват комплексни решения и архитектурата не е способна да достигне до тях сама.
Рати поставя акцент и върху усилията, които тазгодишното издание на Архитектурното биенале полага, за да приобщи към себе си венецианците, които традиционно остават не просто странични наблюдатели на неговото провеждане, но все по-често и негови потърпевши.
Публични допитвания, дискусии и събития, отворени към всички, са разпръснати навсякъде из града, така че Биеналето да не остане затворено само зад червените ленти на Аресенале и Джардини, а по думите на самия Рати “да превърне Венеция в лаборатория за експерименти”. “Венеция е крехка и страда от повечето проблеми, които са засегнати в темата на Биеналето тази година, а въпросът как да я спасим, вълнува света от години. Превръщайки именно Венеция в експериментална площадка, си мисля, че може би тъкмо този град може да се окаже този, който ще спаси всички останали” – така завършва речта си кураторът.
В заявката си за това Биенале, той ни подтиква да погледнем на архитектурата отвъд архитектите – като колаборация; като дискусия между равни; като процес в материална обвивка; като експеримент в действие, който може и да не представя крайни решения, но никога не спира да търси отговори.
Заявка, която звучи обещаващо на думи, но може би се оказва твърде амбициозна за реализиране.
Кураторската изложба – намерения и резултати
Мрак, гореща вълна, шум от перките на десетки външни тела на климатици, които се отразяват във водни огледала на ръба на преливането, ни посрещат на входа на тазгодишния интернационален павилион. Следва зала – светла и охладена от същите тези климатици. Там ни чака висока каменна стена, чийто гръб е обрасъл с лишеи и микроорганизми. Двойката инсталации ни пресъздава връзката между климатичната криза и нарастващата човешка популация – двете основни променливи, определящи бъдещия контекст на архитектурата, като предава посланието едновременно визуално и сетивно.
Двойката инсталации на входа на Интернационалния павилион в Арсенале. Снимки: Теодора Маданска
В поредица от зали Рати ни представя различните видове интелигентност – естествена, изкуствена и колективна, с които архитектурата трябва да си послужи, за да се адаптира към този бъдещ контекст. При “Естествена интелигентност” биомимикрията е разгледана не просто като дизайн, а като подход към разрешаване на конкретни проблеми чрез разбиране и прилагане принципите на природата. В залата, която засяга темата за изкуствения интелект, страхът от това да бъдем изместени от неговите възможности дава път на интереса към изследване на потенциала му. Пример за това са проучвания, които предлагат вариации на разпределения за социални жилища чрез генеративен AI.
“Колективна интелигентност” пък е разгледана като повод и средство да търсим начини за създаване на пространства, които ни събират и предразполагат към диалог. Нагледен пример за такова е проектът “Speakers Corner” (“Ъгъл на ораторите) – ромбоидна сцена, наподобяваща лодка, където през цялата продължителност на Биеналето ще се провеждат серия от дискусии, касаещи бъдещето на архитектурата под различни форми.
Програмата на “Speakers Corner” започна със серия дискусии, касаещи бъдещето на архитектурната критика
и това как говорим за архитектурата като цяло. Снимки: Зекие Емин
“More is less” или недостатъците на това да опиташ да кажеш всичко едновременно
В кураторската си концепция Рати заявява,че поставя фокус не върху индивидуалните проекти, а върху връзките, които те оформят. На практика обаче много често инсталациите, разпръснати из Арсенале, не могат да бъдат ясно причислени към някоя от тематичните категории и това води до усещането, че темите “Естествена. Изкуствена. Колективна” са по-скоро формално разделени в пространството. Всичко прелива едно в друго и на моменти ориентацията в коя зала се намираш е невъзможна без прочитането на табела. Впрочем, обект на критика е и изключително трудната за възприемане (и откриване) графичната комуникация на изложбата (а и на цялото Биенале).
В интернационалния павилион в Арсенале са представени над 300 проекта, които варират от впечатляващи пространствени и аудиовизуални инсталации до стандартни табла. Безпрецедентният брой участници е повод за гордост от страна на Карло Рати и подкрепя неговата теза за необходимостта от широки мултидисциплинарни екипи в архитектурата, но и го изправя пред предизвикателството да организира огромното количество информация, която предлага на посетителите. Кураторът заявява,че иска да позволи на всеки свободата да възприема изложбата по свой собствен начин и със своя собствена скорост – по неговите думи “от 5 минути до 5 дни”.
Този подход обаче изисква информацията да е структурирана в нива, които не се усещат ясно в кураторската концепция и експозиционния дизайн, въпреки, че към всеки проект е добавено резюме, генерирано с AI с цел да се изведе неговата есенция, дори и за тези, които препускат през залите.
Кадри от Интернационалния павилион. Снимки: Теодора Маданска
Около 500 индивидуални проекта и проучвания са представени под формата на табла, фланкиращи централно разположените инсталации. Тези реални примери от практиката обаче остават някак пренебрегнати в контекста на препълнените зали. С оглед на това, опитът да се даде равно поле за изява както на авторитети и установени имена в архитектурата като Бярке Ингелс или Рем Кулхас, така и на много нови и непознати лица, някак иронично постига точно обратния ефект. Отдавайки им централните места в зали, заляти с прекомерно количество информация, стархитектите със своите импозантни, лъскави, шумни и грандиозни проекти отново получават цялото внимание, докато останалите биват избутани в ъгъла. Всъщност това е и основната критика, която Карло Рати търпи тази година:
пренасищането с информация създава изложба, в която кураторската работа и послание се разчитат трудно.
В този контекст хладният уют на наградения със “Златен лъв” павилион на Бахрейн, който нагледно демонстрира устойчив метод за охлаждане на големи публични пространства, се явява своеобразен оазис за напускащите кураторския павилион. Малко след него се намира и другият отличен проект – каналното кафе на Diller Scofidio + Renfro, което пречиства водата от венецианската лагуна, за да поднесе на посетителите ободряващо еспресо за €1.20. В кръга на шегата – освен безспорните качества на инсталациите местоположението може също да е изиграло роля в награждаването им.
Наградените със “Златен лъв” проекти тази година. Снимки: Зекие Емин, Iwan Baan
Националните павилиони и техният прочит на темата
Въпреки усещането, че Карло Рати се изгубва в опита си да каже всичко и то едновременно в кураторската изложба, той все пак повдига редица важни теми, касаещи бъдещето на архитектурата не само като като процес, но и като професия. Тези подтеми, оказва се, са представени по-обозримо в националните павилиони, където конкретиката на по-малкия мащаб води до синтезиране на посланията.
Мексико, Мароко, Австралия и редица други държави се връщат към свои установени строителни техники и ги представят като доказани устойчиви практики. Австрия ни представя архитектурата като поле на дискусия, като среща различни методи за справяне с жилищната криза от Виена и Рим, подтиквайки ни да черпим от опита един на друг. Канада и Белгия пък превръщат своите павилиони в лаборатории, в които ни показват експерименти с растения и цианобактерии, които ще се развиват по време на цялото Биенале.
Дания и Ватикана също ни показват архитектурата като процес, правейки посетителите активни свидетели на реновацията на своите павилиони. Фокусът е поставен върху преизползването и адаптацията, а посланието е, че бъдещето на архитектурата вероятно не се състои в непрекъснатото разширяване, а в грижата към това, което вече имаме.
Ватикана (вляво) и Дания (вдясно) ни показват процеса по реставрация на своите павилиони. Снимки: Теодора Маданска, Hampus Berndtson
Фокус върху архитектурата отвъд архитекта и архитекта отвъд архитектурата
Много от националните участия се фокусират и върху демитологизирането на ролята на архитекта и поставят под въпрос досегашното разбиране, че той трябва (или изобщо може) да разбира от всичко и да прави всичко сам. Словенският павилион метафорично “бута” архитекта от пиедестала и на негово място поставя изобразените като тотеми майстори от строителната площадка като реверанс към незаменимите им умения и практични познания, от които в крайна сметка зависи реализацията на архитектурната идея.
Финландия също избира да развенчае мита за самодостатъчността на архитекта като ни разказва историята на своя павилион, дело на Алвар Аалто, като резултат от колективните усилия на широк екип от хора – от чертожниците в студиото на Аалто, през строителите на сградата и нейните реставратори, до тези, които се грижат за поддръжката и почистването на павилиона в наши дни.
Един от тотемите на словенския павилион по време на изработката му (вляво) и кадър от финландския павилион (вдясно)
Особено силно е унгарското участие тази година, което с проекта “No is more”( “Нищо е повече”) ни пита в прав текст “Защо архитектът трябва винаги да строи?”. Вместо да ни призовава да абдикираме от ролята на архитекти, той всъщност ни предизвиква да се опитаме да я преоткрием и оползотворим извън ограниченията на строителството.
Унгарският павилион поставя на изпитание традиционното разбиране за длъжностната характеристика на архитекта и неговата адекватност в бъдещето на професията като чрез реални истории ни показва различните сфери, в които може да “експортираме” своите знания – кино, гейм дизайн, маркетинг и брандинг, научна дейност, изобретателство, писателство и журналистика, културология, дори и музика.
Унгарският павилион пресъздава атмосферата на архитектурно студио, в което разказва историите на архитекти, които са “експортирали” своите знания в други направления. Снимки: Теодора Маданска
Архитектурна изложба, изложба за архитектура или просто изложба?
Всъщност общото впечатление е, че тази година националните участия поддържат добро средно ниво на представяне. Факт е обаче, че и повечето от държавите излизат напред с много силни заявки и добри теоретични концепции, които обаче трудно намират пространствено изражение в самите павилиони. Две са отчетливите групи, към които повечето от тях приспадат – “чисти” изложби, поднасящи голям обем от информация по конвенционален начин и проекти, които макар и концептуално обвързани с архитектурната тематика, граничат с арт инсталации.
Представители на двете групи проекти: Бразилия (вляво) залага основно на впечатляващата архитектура на постоянния си павилион и много текст; Сърбия (вдясно) предлага визуално впечатляваща арт инсталация. Снимки: Теодора Маданска
“Изложбите”, било то ретроспективни (Македония) или такива представящи добри примери от практиката (Франция), изпитват трудност “да преведат” посланието си със средствата на архитектурата и разчитат то бъде предадено само чрез табла или видео инсталации. Макар и с чудесен експозиционен дизайн, павилиони като този на Бразилия например, не постигат голямо въздействие, защото вникването в техния разказ изисква много време от страна на посетителите – недостатък, имайки предвид колко ограничено е то, за да разгледат рекордния брой участници тази година.
На този фон испанският павилион “Internalities” (“Вътрешни ефекти”) е добър пример, който намира баланса между информативност и интригуваща експозиция като ни показва редица устойчиви практики и проекти. Макар и много на брой, те са структурирани по обозрим, интересен и лесен за възприемане начин.
Испанският павилион успешно ангажира вниманието на посетителите с разнообразните начини,
по които поднася информация за реални проекти и практики. Снимки: Зекие Емин
Другата отчетлива категория, към която се присъединяват павилиони като Сръбския или Китайския, включва арт инсталации, които са визуално впечатляващи, но могат твърде лесно да бъдат пригодени към която и да е тема, ако не бъдат аргументирани от текстова част. Отчетливо е и присъствието на проекти, като този на Исландия, които не вземат предвид характеристиките на павилионите си и излагат инсталации, които по никакъв начин не работят с пространството, в което са разположени.
В този смисъл Швейцарският павилион е един от малкото, които успяват да изведат напред достатъчно ясна идея, обяснена само чрез едно табло с кураторски текст и предадена по пространствен начин без да прекрачва границата с арт инсталация. Проектът “The final form will be defined by the architect on site” (“Окончателната форма ще бъде уточнена от архитекта на самия обект”) ни провокира да разсъждаваме върху паралелните сценарии за историята на една и съща сграда като в рамките на съществуващия обект пресъздава структура, проектирана от Лизбет Сакс – първата жена, регистрирана като архитект в Швейцария.
Швейцария избира да пресъздаде павилиона, който Сакс проектира за Швейцарската изложба за женски труд (SAFFA) през 1958 г. в Цюрих, като критика към пренебрегването на жените архитекти в контекста на Биеналето и архитектурната история като цяло. Снимки: Теодора Маданска
Америка също работи добре с даденостите на своя павилион чрез експозицията “Porch” (“Веранда”), който изследва американската веранда като типология и превръща пространството пред сградата в нагледен пример за демократична архитектура, която събира хората. Изобщо, най-успешни се очертават павилионите, които съумяват да трансформират и активират пространството си и чрез него да накарат посетителите да съпреживеят посланието на проектите им.
Българското участие, поставено в широкия контекст на Биеналето
Поставен в контекста на останалите национални павилиони, проектът „Псевдоприрода”, който представя България на Архитектурното биенале тази година, не само отговаря по адекватен начин на поставената тема, но и засяга голям брой от нейните нюанси, като в същото време успява да запази своята лаконичност.
Българският павилион е и един от малкото, които си позволяват да използват ирония при предаването на концепцията си. Докато в полския проект “Lares and Penates: on building a sense of security in architecture” (“Ларове и Пенати: Да изградиш чувство на сигурност в архитектурата“) – единственият друг подобен пример, иронията се явява целият смисъл на проекта, то тук, тя е използвана по-скоро като средство за привличане на вниманието към по-дълбоки теми. Въпреки, че страда от някои минуси при изпълнението си, “Псевдоприрода” ни представя успешно на международния форум.
Цялостен анализ за българския павилион “Псевдоприрода” четете тук
“Псевдоприрода” показва абсурда на климатичната криза като предлага да ни приюти пред топла камина
докато навън вали сняг посред лято. Снимки: Златимир Араклиев
Архитектурното биенале през 2025 оправда заявката си и наистина се превърна в най-мащабното издание на форума досега.
Въпреки че кураторската концепция на Карло Рати се размива в опит да каже всичко едновременно, на практика безкрайният обхват на тазгодишната тема дава свободата на много от националните участия да представят своя личен и съсредоточен поглед върху преосмислянето на архитектурното ни бъдеще, като го прави много по-обозримо. За нас обаче истинският успех на това Биенале се крие в друго – излизайки извън стените на Джардини и Арсенале с много павилиони и допълващи събития, тазгодишното издание дава по-различно преживяване на посетителите и ги подканва да възприемат Венеция като пълноценна и неделима част от него.
Очаквайте поредица статии, които открояват нашите лични фаворити от тазгодишното издание, разказват за конкретни проекти и техните автори и дават насоки за тези, които тепърва ще посетят Биеналето.
