Докато на Запад отглеждането на плодове и зеленчуци в градски условия тепърва набира скорост в духа на мерките за устойчиво развитие, у нас се оказва, че земеделието в близост до жилищния блок вече е практика на повече от половин век. За разлика от много европейски държави, където градското градинарство все повече се популяризира като тенденция от институции и инвеститори, у нас възникналата по времето на социализма самодейност, е напът да изчезне. Нека разгледаме какви са причините за тези противоположни процеси.
Можем ли и трябва ли да върнем земеделието в градовете ни?
Защо устойчивото бъдеще е невъзможно без градското земеделие?
Градинарството в гъсто населени райони не включва единствено производството на хранителни продукти за общността, а обхваща голямо разнообразие от дейности, свързани пряко или косвено с него. Те водят до заздравяване на местните общества и обогатяват градската среда и качеството на живот. По данни на ООН до 2050 г. над две трети от световното население ще живее в градовете. В България още сега този дял надхвърля 70%, а според прогнозите след 25 години ще достигне 80%. Именно поради тази причина е време да съживим градското земеделие у нас и да се възползваме от даденостите на местната почва.
Укрепване на зелените системи
С оглед на демографските промени и затоплянето на климата, експертите разпознават градското земеделие като решение за подобряване качеството на живот в силно урбанизираните територии. Най-ефективната технология срещу затоплянето на градовете е разширяването на зелената система, неразделна част от която е и отглеждането на земеделски култури. Зеленината разхлажда и абсорбира въглеродните емисии, пречиства въздуха и допринася за физическото и психическото здраве на населението.
Недостигът на зелени площи мотивира много градове да планират многофункционални пространства, съчетаващи отдиха с производството на плодове и зеленчуци.
В условията на среда, доминирана от бетон и асфалт, всяко парче природа допринася за смекчаване на климатичния феномен “градски топлинен остров”. Площите, използвани за земеделие, могат да бъдат части от урбанизираната тъкан, които освежават въздушните потоци и подсилват екосистемата, създавайки зелен оазис сред стени от бетон.
Четете тук за ползите от съживяването на бетонираните реки в София
Необходим елемент в кръговата икономика
Освен рекреационния си характер, градското градинарство играе важна роля и в кръговата икономика. Заради свръхпопулацията и липсата на място в гъсто населените райони, земеделието в рамките на града е все по-насърчавано. Скъсяването на транспорта от производител до консуматор намалява емисиите и разходите за логистика. Този бизнес модел се радва на голям успех, заради което през последните години се наблюдава скоростното му разпространение в Европа.
Градското земеделие е чист и продуктивен модел, който има реално въздействие върху социалната, икономическата и екологичната устойчивост.
То съживява кварталите и става неразделна част от местната идентичност – хората виждат от къде идва храната и се учат да произвеждат и експериментират в общност, а общностите се превръщат във все по-ценен и търсен социален идеал.
Пространства за социален живот
Липсата на достатъчно публични места в градовете стана особено осезаема след пандемията. Силна тенденция в съвременната архитектура е създаването на обществени пространства, които със своята атрактивност поощряват социалните контакти. Като активност, която обединява и облагородява, градското земеделие предлага устойчива възможност.
Подобни инициативи с обхватно въздействие обаче не са възможни без системната подкрепа от властите – активното участие на местните администрации в процеса е признак за здрава връзка между граждани и институции.
Общност от активни граждани
Градското земеделие заема важна роля в практиките за управление отдолу-нагоре. Според д-р Елизабет Оберцаухер от Виенския университет градините, които се оформят по инициатива на гражданите, имат по-голямо въздействие върху общността от тези, стопанисвани от града. Оказва се, че жителите на квартала имат лично отношение към реда и естетиката, когато сами се грижат за пространствата около дома.
Погледнато исторически, отглеждането на храна винаги е било част от мястото на обитаване.
По този начин инициаторите на градинките изнасят пространството на личното извън границите на дома си – така се създават по-добри публични пространства с индивидуално отношение към тях, които са обвързани и с интимния свят на индивида – това носи позитиви както за самите тях, така и за цялата общност. Споделеното градинарство има огромно значение за интеграцията в общността, заради колективния характер на процеса и благодарение на удовлетворението от дейността на отделните участници.
Облагородяването на градската среда от жителите наоколо е разпознато от Виенската община като отлично решение на проблема с изоставените публични терени. Още през 1959 г. със специален закон е регламентирано неформалното градско земеделие, като така се поощрява бъдещето му практикуване.
Поява на градското земеделие в България
Именно неформално е началото на градското земеделие в България преди повече от 60 години.
Подобно на много страни от Източния блок, у нас следвоенната социалистическа икономика влага много ресурси в индустриализацията. Създаването на нови предприятия в градовете и нуждата от работна ръка е причина много хора от провинцията да бъдат заселени в специално изградени жилищни комплекси. Новодомците носят със себе си и традиционното земеделие и го адаптират към градските условия, като окупират неизползвани терени около блоковете.
Публичните места, създадени самоинициативно, позволяват по-голямо разнообразие от качества за разлика от формално планираните такива, като насърчават взаимния труд и обмена на знания.
Регламентирано през 1987 г. у нас, градското земеделие става за пръв път формална практика, радваща се на огромен успех, за която са разпределени некултивирани терени в населените места. Само четири години по-късно обаче при смяната на политическия режим градското градинарство отново става неформално, което поставя поддръжката и бъдещето му под въпрос.
Традиция, обречена на изчезване
По спомени на местни жители разполагането с такъв тип градинка е било много популярно през 80-те и 90-те години на миналия век. От една страна заради допълнителния източник на препитание, а от друга и заради усещането за принадлежност в общността, която се развива през годините в подобно пространство. В днешно време ситуацията е съвсем различна – изобилието от хранителни продукти е широко достъпно, а популярните развлечения за след работа са се променили с поколенията. Липсата на регламент за градското земеделие също е причина някогашният масов интерес към дейността да се изпари, като за по-малко от две десетилетия той претърпява скоростен спад.
Докато в други държави градското земеделие се стимулира с много усилия, у нас самодейно възникналият феномен често е възприеман като отживелица.
Изчезването на градското земеделие през последните 20 години е процес, заложен в нормативната рамка у нас. Феноменът не присъства никъде в съвременните закони, затова е разглеждан като проява на нелегално окупиране на публична земя. Често това е толерирано от властите, докато общината или инвеститорът не култивира терена. Приватизацията и застрояването са причина на мястото на някогашните градини да се издигат многоетажни сгради, а на съществуващите да се гледа като на остатъци от отминала епоха.
Малкото останали градски градинари най-често са пенсионери, разполагащи с повече свободно време, което прекарват в близост до жилищните си блокове. Уязвимостта на практиката прави приемствеността невъзможна, в резултат на което последните градски градини си отиват с тях. Голяма част от хората са забравили някогашните отрупани с плод и зеленчук градинки пред входа, а повечето представители на младото поколение дори не знаят за съществуването им.
Макар и изолирано, съществуването на такъв тип пространства у нас е потенциален ресурс, който може да събуди обществения интерес към всеобхватните ползи от градското земеделие.
Значителната урбанизация в България предполага увеличаващо се население в градовете, което поколенчески няма достъп до земя за градинарство. Това води до късане на връзката между човека и природния живот – липса, която мнозина в градовете усещат. Съвсем естествено, у нас отскоро се наблюдава нова тенденция на връщане към природния начин на живот, в чиято основа стои земеделието. Необходимо ли е обаче това да се случва на десетки километри от дома, когато може да се практикува на пет минути от вкъщи?
Остаряло виждане е, че паркът с алеи и пейки е единственият тип озеленено публично пространство.
Качествената градска среда трябва да разполага с разнообразие от възможности за прекарване на време сред природата. Една от тях е именно градското земеделие – това ново движение на градско градинарство се случва независимо от изчезващите неформални градинки и в съвсем нов контекст. Изглежда обаче, общините у нас не разпознават този процес, затова ентусиастите търсят нови начини да го практикуват без тяхно участие.
Нова надежда за градското градинарство у нас?
Именно липсата на институционална подкрепа е повод градското земеделие у нас да се трансформира от неформален публичен феномен във формален частен експеримент. Отсъствието на инициативност от страна на администрациите затруднява превръщането на практиката в устойчив модел. Това обаче може да се промени – практиките от чужбина показват, че както гражданите, така и институциите черпят позитиви от градското земеделие – властите изразходват минимални ресурси за поддръжка на публични места, а с автономията си хората създават пространства според нуждите си.
Едно от основните предизвикателства при такива неформални практики е именно осигуряването на място за градско градинарство. Съществуването на нормативна база би могло да даде нов живот на много от неизползваните публични терени. През 2017 г. екипът на Софияплан опипа почвата за възможни места в столицата, като картира териториите, подходящи за градско земеделие.
Четете тук защо държавата разпродава публична земя и защо това е проблем
Въпреки че често остават извън полезрението на широката общественост и все още действат в рамките на нишовите хобита, новите инициативи за градско градинарство у нас привличат все повече ентусиасти. Успоредно с това изчезващите неформални градинки са извор на приемственост между поколенията и споделяне на традициите в земеделието. Съществуването на много неизползвани терени в комбинация с тенденцията за устойчиво развитие са шанс граждани и институции заедно да участват в процес, от който зависи бъдещото качество на живот в градовете ни.
